Тома БИКОВ
Първата световна война идва след епохата на Belle Époque (красивата епоха), в която технологичният напредък става все по-видим и достъпен за множество хора. Електричеството, автомобилите, телефоните и киното са само сред малкото научни факти, които зареждат с оптимизъм разрастващите се европейски градове. В продължение на почти век те не познават войната и вече се ползват с всички предимства на индустриалната революция. Наследството на XIX век, който се самовъзприема като най-цивилизования, е толкова богато в културен, социален и икономически смисъл, че опиянява европейските общества до степен да не видят надвисналата опасност. На повърхността европейският свят изглежда обречен на непрестанен прогрес и растеж и вече е уплътнил тази своя увереност с теорията на Дарвин, която го обрича на непрестанна еволюция. В този великолепен XIX век Хегел стига до извода, че цялата еволюция от маймуните, които са се превърнали в хора, е намерила своя венец в устройството на Пруската държава.
Благодарение на откритията в медицината, въвеждането на хигиенни навици и рязко увеличеното производство на храни европейското население само за два века нараства от 100 милиона на 450 милиона души. Този на пръв поглед изцяло положителен факт ще бъде една от причините за Първата световна война, чието начало ще сложи край на европейската глобална доминация и ще лиши Европа от естественото й очарование. Докато се разпадат империи, а изтънчеността на Belle Époque е захвърлена в руините на европейските градове, на сцената ще се появи далеч по-грубата и първична Америка. Именно Америка със своята безкомпромисна мечта за трупане на богатство ще превърне европейския голям стил в анахронизъм и спомен за едно безвъзвратно отминало щастие.
Може би Първата световна война е едно от най-неочакваните събития в световната история. В началото й финансистите и икономистите изчисляват, че тя ще продължи не повече от четири месеца, защото толкова биха издържали финансовите системи на европейските велики сили. Тогава те функционират на принципа на „златния стандарт“, който изисква срещу напечатването на всяка банкнота да се съхранява определено количество злато. Никой не е в състояние да предвиди, че „златният стандарт“ ще бъде отменен като военновременна мярка и това ще даде възможност на войната да продължи четири години. В същото време липсата на бърза комуникация в различните военни машини превръща всяка мобилизация в обявяване на война. Армиите не са движени от ситуационни решения, а от военни планове. Те предвиждат предварително всяка стъпка на различните формирования, които заради липсата на бърза комуникация помежду си не са в състояние да се координират. Затова стъпките са заложени предварително независимо от последващите обстоятелства и след мобилизацията следват придвижвания на различните войски по планове, които не могат да бъдат отменени.
Така се стига до общия европейски крах, който единствено констатира фактическата смърт на европейските империи и техния порядък. Тя е настъпила далеч по-рано от 1914 година. На ход е хаосът. На сцената се явяват националните държави със своите интереси, характери и мечти. Те ще очертаят контурите на кръвопролитията от Втората световна война, която само ще завърши разрушенията започнати с неочакваното убийство на Belle Époque. Сега скептичните пророчества на Ницше от края на XIX век (той е сред малцината усетили смъртта на цяла една епоха) ще бъдат възприемани постфактум от европейските маси и скептицизмът ще се превърне в основна линия на поствоенната депресия. В нея, заедно с Испанския грип и хиперинфлацията, се раждат великолепните прозрения на Освалд Шпенглер, Хосе Ортега и Гасет и Николай Бердяев, които насред надигането на тоталитарните идеологии и управлението на масите, всеки по свой начин и от гледната точка на своя национален опит, ще констатират края на европейската доминация. Те ще отменят тезата на Дарвин за непрестанната еволюция и оптимизма на Хегел, който предрича непрестанен прогрес, докато Айнщайн със своята Теория на относителността ще отмени Закона за гравитацията на Нютон, а с това и целия начин на мислене по отношение на света. На ход е онова, което Шпенглер нарича „четвъртото съсловие“ в лицето на тълпата (първите три са аристокрацията, духовенството и буржоазията) и го определя като „радикалното нищо“. Това радикално нищо ще застане в основата на комунизма, фашизма и нацизма, които ще хвърлят задълго сянката си над цяла Европа.
Спомних си за тези процеси покрай войните, временните примирия и заплахите за изличаване на цели цивилизации, които наблюдаваме в последно време. Те се случват на фона на еуфорията от технологичната революция на изкуствения интелект, безпрецедентно високия стандарт на живот на западните общества, обиколката на Луната от американски астронавти и все по-анахроничните национални държави, които отстъпват доминацията си на имперските импулси. „Не можем да допуснем това да се случва в XXI век“ е фраза, която е била валидна и за самочувствието на хората от XIX век. Техният технологичен, научен, рационалистки и хуманистки ентусиазъм е дал резултата си в двете световни войни и тоталитарните режими на ХХ век.
Днес, насред призивите за световен мир и спазването на международното право, сякаш не виждаме, че и двете понятия са мъртви. Войната не е причина, а резултат. Тя е само едната от техниките за решаване на конфликти – най-неизискващата, най-първичната и най-безпомощната. По-сложната и по-изискващата е мирът. Той не е въпрос на разоръжаване и вяра в добрата воля на противника. Това не е мир, а наивност. Мирът е едновременно въпрос на сила и самосъзнание за мирно съществуване. Да имаш достатъчно сила, за да не бъдеш победен, и в същото време да се откажеш от победата над по-слабия от теб. Подобен тип структура разчита на очарованието, а не на силата, която така или иначе притежава. Това, а не пацифистките призиви и интелектуалните вопли за разоръжаване стои в основата на мира. Войните, които виждаме, са симптом, че Западът не притежава достатъчно сила, за да гарантира мира, и не притежава достатъчно очарование, за да се самовъздържа от употребата на силата, която притежава. И тук еуфорията от научните постижения няма никакво значение, защото те лесно се превръщат в оръжие за тълпите, което се използва срещу самата цивилизация и цивилизоваността изобщо. Най-лесната проверка за този факт е едно бързо сърфиране в социалните мрежи. Там е царството на „радикалното нищо“, което отново е напът да зададе посоката на времето с всички последствия от това.