„Записки по едно предателство“, 2023, сценарист и режисьор Георги Дюлгеров, продуценти: БНТ, Владимир Андреев, Добромир Чочов; оператор Веселин Христов, художник Георги Тодоров-Жози, композитор Мира Искърова, в ролите: Пламен Димов, Иван Николов, Ивайло Христов, Цветан Алексиев, Красимир Доков, Джордж Арабаджийски. От 29 септември в кината. Разпространява No Blink.
Геновева ДИМИТРОВА
На 30 септември Режисьорът и Учителят, включително и мой, професор Георги Дюлгеров навърши 80. Той е от малцината мощни експериментатори в българското кино. И е неуморен. Неукротим. На прожекцията за приятели в Дома на киното на „Буферна зона“ (2014) обяви, че това е последният му филм. Вързахме му се. А той продължи напред. И да преподава в НБУ, и да прави кино.
На 25 септември по време на „Златна роза“ във Варна се състоя премиерата на книгата му „Биография на моите филми – част 2“ (2022, НБУ), а вечерта гледахме новия му игрален филм „Записки по едно предателство“ (2023), създаден в БНТ. „Аз съм човек на ХХ век и искам да разказвам за миналото“, сподели сладкодумният Дюлгеров на пресконференцията. Да снима по „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов, за Бенковски, предателството и прошката е негова мечта от 1975-та, когато е трябвало да направи „Да отвориш рана“ по сценарий на Боян Папазов – негов състудент от ВГИК, но е спрян.
Новият филм е изцяло по текста на „Записките…“. Поема от септември 1886: 8 години след Освобождението. Елегантният Захарий Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенско с официални лица да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и Бенковски (Пламен Димов). Оцелява само Захарий Стоянов. Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада. Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е важен. Той открай време се занимава с националното самосъзнание, с аспектите на българската народопсихология, с миналото през съвременен окуляр. И е режисьор на велики филми като „Авантаж“ (1977, „Сребърна мечка“ за режисура от Берлин) и „Мера според мера“ (1981, с дигитална реставрация), създадени в съавторство с могъщия талант Руси Чанев.
Освен че е посветен на етапен момент от българската история, на войводи и се говори на диалект, „Записки по едно предателство“ няма друго общо с „Мерата“ – най-страхотният ни исторически филм. Дали заради бюджета, дали заради режисьорските решения, той е потопен изцяло в телевизионната стилистика – на моменти в масовите сцени напомня възстановките по площадите. Тече мудно, в началото харизматичният в „Записките по българските въстания“ Георги Бенковски е представен като антипатичен, но постепенно се очовечава.
Говори се на диалекти: Захарий Стоянов – на котленски, Бенковски – на копривщенски, дядо Вълю – на тетевенски. Има прекрасен епизод на 11 май с поп Кирил (Цветан Алексиев), златен кръст в гората и почитане на Светите братя Кирил Методий. Финалът с разкаянието на дядо Вълю е покъртителен и издига филма. И си остава внушението, че той е роб, а въстаниците – свободни хора.
Заснел „Уроците на Блага“ (2023) на Стефан Командарев предимно в безотраден нисък ключ и създал незабравими портрети на героинята на Ели Скорчева, в „Записките…“ талантливият оператор Веселин Христов се взира в лицата на героите, в пленителната природа, в средата, сътворена от големия художник Георги Тодоров-Жози, постоянен съмишленик на Дюлгеров. И омайно извайва атмосфера, която спасява филма. Актьорите са прекрасни, а пестеливата музика на Мира Искърова с игрив лайтмотив е чудна. На „Златна роза“ Дюлгеров сподели, че досега не е имал такава реклама за филм. Да се надяваме, че повече хора го гледат.
