Николай СЛАТИНСКИ
Като гледам източногерманците, унгарците, словаците, българите… и си мисля – прав е бил Мойсей! Робството не е социален статус. Робството е ментален статус, то е манталитет, себеусещане, начин на живот, светоглед.
Животът след соца трябваше да бъде непрекъснато усилие да изстискаш соца от себе си.
Мнозинството не го направи, даже вече не го и прави. Така ни се пада робството, защото пет пари не даваме, че соцът го е вградил в нашето ДНК. И явно трябва още дълго да блуждаем из пустинята на заблудите и илюзиите, на мисловния мързел и окаяното безволие.
Ние сме като перничаните, които толкова бяха свикнали с пушека, дима, саждите, праха, че като се качваха на Витоша, започваха да се задушават от чистия въздух и да викат: Дайте малко пушек, малко дим, малко сажди, малко прах, че се задушаваме!
Така и ние, като се окажем малко на свобода, започваме да се задушаваме и да викаме – дайте малко несвобода, малко репресии, малко ограничения на правата, малко тоталитаризъм, че не се трае! И не разбираме, че несвободата, репресиите, ограниченията на правата, тоталитаризмът – те никога не остават малко, а стават много, непоносимо и фатално, грозно и гадно много. Ние си заслужихме соца с поведението и безхарактерността си и си заслужаваме постсоца.
Соцът бе най-доброто от всички времена за неамбициозните, пасивните, примирените, нагаждащите се, искащите да получават, без да дават, хитрите, безпринципните, чакащите от държавата и вождовете й, неспособните да поемат рискове и неможещите да отговарят за своите жизнени стратегии, желаещите всички да са равни и глухи.
Опасявам се, че пропуснахме времето, когато трябваше да се разделим с това наследство и да се освободим от злокобите на това проклятие.
Ние сякаш сме приковани към скалата на соца и злите му сили постоянно кълват нашия черен дроб.
Текстът е публикуван в Nslatinski.org
