16.1 C
София
сряда, 28 февруари 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
Категории:

Защо българите се топят – от Тома БИКОВ


Тома БИКОВ

Според доклад на ЦРУ България е 11-тата най-бързо изчезваща нация в света. Докладът сочи, че най-ниската демографска точка за страната ни е била кризисната 1997 година, когато общият коефициент на плодовитост е спаднал до 1,1 при необходими 2,1, за да може броят на хората в една страна да расте. От тогава насам този коефициент се покачва и в момента е 1,5 процента. Това число е малко по-ниско от средното за Европа.

Естествено, тези данни за пореден път показват тенденция, която е публично обсъждана от десетилетия насам, и едва ли са изненадали някого. Обикновено такъв тип доклади водят до повърхностни политически изводи, които се преповтарят до безкрай, без от това да произлезе нещо съществено. Странното е, че България очевидно се намира в демографска криза, но логиката на демографския растеж и демографския спад не се разбира не само от обществото, но и от голяма част от политиците, които иначе имат претенция да се борят с този проблем. Най-видимият симптом за неразбирането се проявява при предприемането на социални мерки като основно оръжие срещу демографския спад. Изводът, който е напълно погрешен, е, че намалената раждаемост е резултат от социален проблем и недостатъчно доброто финансово състояние на потенциалните млади родители. Затова и основното политическо предложение при оповестяването на подобни доклади е да се увеличат детски добавки и да се отпускат повече пари при раждане на дете. Трябва да бъде ясно, че последното, за което двама бъдещи родители мислят в момента, в който създават децата си, са детските надбавки.

Демографският спад не се дължи на лошото финансово състояние на младите хора, а е културен феномен. Ако в него има социален елемент, той е свързан по-скоро с подобряването на социалните условия, отколкото с влошаването им. Най-яркият пример в тази посока е, че спадът на раждаемостта и демографската криза се наблюдават преди всичко в икономически развити общества, каквито са европейските. Подобен проблем няма в Африка или на други места, където или има модернизационно изоставане, или изобщо липсва модернизация.

Ако пренесем този пример на българска почва, ще видим, че най-бедните слоеве на населението, част от които живеят в ромските квартали, не страдат от ниска раждаемост. Там проблемът е свързан по-скоро с детската смъртност и продължителността на живота изобщо, което също е фактор за оформянето на демографския резултат. Ако продължителността на живота и детската смъртност са фактори, на които модернизацията влияе положително, защото осигурява ефективни лекарства, адекватно лечение и изобщо по-добър начин на живот, то при раждаемостта модернизацията води до спад. Причината е, че за да се стигне до модернизация, би трябвало да бъдат разрушени редица културни модели – селският живот на първичната религиозност, при който биологичното възпроизводство е основен приоритет, патриархалният модел, при който хората планират своите старини не като инвестират в пенсионни фондове, а като си осигурят достатъчно много наследници, част от които да си поделят грижата за тях в перспектива. Всъщност основната причина за резкия демографския спад от последните десетилетия се крие преди всичко в рязката модернизация на българското общество. Именно демографската криза е страничният ефект на икономическото развитие и възприемането на поведенчески модели, които са градски, индивидуалистични и непатриархални. Превръщането на индивидуализма в основна линия на развитие на обществото води и до масов егоизъм. По този начин раждането на деца спира да бъде приоритет, а в такъв се превръща по-добрият начин на живот на индивида.

Тук идва ред и на историческата част на демографския разговор. Българският етнос отбелязва началото на своя демографски бум в края на XVIII и началото на XIX век. Той се осъществява изцяло в селското пространство, в което живее българския етнос по това време и води до импулс за модернизация и извоюване на национална държава. Как се е движила демографската статистика в този период е трудно да се каже, но нейните резултати са категорични – българският етнос се превръща в доминиращ в количествено отношение и политическите и културни промени, които следват през следващите десетилетия, са резултат и от този процес. След Освобождението демографският бум продължава. Между 1880 и 1910 година населението в новоучредената държава нараства от 2,8 на 4,5 милиона души. Забележете – на върха на своя демографски растеж населението в България е 4,5 милиона души! Точно толкова според прогнозата на ЦРУ ще бъде България след 20 години, ако настоящите демографски тенденции продължат да се развиват в настоящата негативна посока. Към 1944 година съотношението между селско и градско население е 70 към 30 в полза на селското. Това означава, че за 60-годишното съществуване на Царство България този показател се е променял сравнително плавно – към момента на Освобождението съотношението е 90 към 10 отново в полза на селото. Именно на тези съотношения се дължи огромният демографски растеж, който се забавя с увеличаването на градското население за сметка на селското.
Третият важен факт е демографското счупване, което се случва през 50-те години на миналия век и е резултат от резките модернизация и урбанизация. Двата процеса са проведени паралелно в първите години на социалистическия период, когато едновременно е извършена рязка индустриализация в големите градове, колективизация на земята в селата и е положена основата на всеобхватна пенсионна система. Заедно с увеличаването на градското население се предприемат стъпки и за еманципация на жените. В края на 50-те години са легализирани абортите, които достигат своя пик през 70-те години на миналия век. Тогава те са около два пъти повече, отколкото в момента, което е още един израз на демографското пречупване. В края на социалистическия период съотношението между града и селото е променено рязко и вече е 70 към 30 в полза на града, като самите села са загубили първичния си характер и са се превърнали по-скоро в градски предградия с редица удобства, които преди това изобщо не са познавали.

Тук идва и въпросът защо, след като раждаемостта спада последователно и с големи темпове от края на 50-те години, населението на България се увеличава на 9 милиона до 1989 година? Причините са три – увеличаването на продължителността на живота, устойчивият спад на детската смъртност и затворените граници. Това води до номинален растеж на населението, но не и до промяна на тенденциите по отношение на раждаемостта. Впрочем продължителността на живота се увеличава и през последните 30 години, а раждаемостта е на нивата от времената на социализма, което води до застаряване на населението. Днес се раждат по-малко деца като номинален брой в сравнение с 1989 година, защото се тръгва от по-ниска основа. Просто потенциалните родители са по-малко като брой в сравнение с времето отпреди 33 години. Причините за това се крият най-вече в двете миграционни вълни от 1990 и 1997 година, когато около 1 милион млади хора напуснаха България.

Със сигурност изводите от демографските анализи биха могли да бъдат много и най-различни. Основното, което обаче трябва да бъде ясно, е, че раждаемостта е преди всичко естествен и природен процес. Тя няма рационално измерение и е плод на инстинкта и волята за оцеляване, които са необясними с рационални аргументи. Дългосрочните анализи в тази посока биха могли да бъдат само хипотези, защото не е ясно как и по какъв начин този ирационален инстинкт би могъл да бъде пробуден и да даде съвсем различна картина. Сигурно е обаче, че той няма да бъде пробуден нито със социални, нито с икономически или с модернизационни мерки. Защото всички те са плод на рационализъм, а това е последната мотивация за създаването на дете.

Последни новини

- Реклама -