Артистите на Балканите не робуват на политическата коректност и нейния досадно вреден протокол. Този факт за пореден път достави удоволствие на зрителите, които гледаха „Дон Жуан“ в Народния театър, а в постановката не липсваха асоциации с персонажи от актуалната власт. „Дон Жуан“ е амбициозно проект между творци от три държави – България, Сърбия и Северна Македония. В главната роля е известният актьор от Скопие Деян Лилич, партнират му колегите от Народния театър в Ниш, сред които Драгиша Великович, Братислава Милич, Андриа Митич и Марко Павловски. Адаптацията и режисурата са на директора на първата ни сцена Васил Василев.
През 2024 г. той започва репетициите в Ниш с амбицията неговият Дон Жуан да е по-различен от този, когото всички познават – безбожник, хитрец, циник и прелъстител, символ на лекомислието и разврата. Благородникът се опитва да остане верен на волната си житейска философия, но го виждаме в момент, когато вече е трагичен антигерой на нашето време. Изтощен от тежестта на угнетяващи спомени, отчужден от публичния си имидж, по ръба на истерията под натиска на обществените очаквания. Изморен и разочарован от лова на красавици и от тоталния фалш сред аристокрацията. Тормозен от вечните хамлетовски съмнения и напълно съвременен в драматичния сблъсък с егото си.
Психологически наситеният прочит на Васил Василев е фокусиран върху лицемерието като модерен порок, превърнат в норма за подражание. Основната тема е нарушеният диалог между човека и Бога и единствено възможното решение – да преодолееш себе си, за да се върнеш към изначалната свещена невинност. „Не сме родени, за да бъдем зли. Светът ни прави лоши“, анализира Васил Василев. Затова всичко звучи бунтарски, на финала Дон Жуан и другите са категорични – не желаят да живеят в „лошото време“, избират пътя на себеопознаването и промяната. На финала се случва нещо интересно – актьорите говорят на български, докато държат бели празни листове. До последно кънти въпросът „Кой си ти, та да ме съдиш?“.
Балканско-славянската чувствителност обаче е не само в драматичните конфликти, които по автор се развиват в Сицилия, тогава собственост на френската корона. Полуостровният ни темперамент напира и в песните, и в разкършените секси форми на плебейките Шарлота и Матюрина, яхнали масата. Продукцията създава емоционален мост между трите страни, като не пести препратки, закачки и болезнени дилеми, някои от които само ние си разбираме. Общобалканското изригване на енергията се ситуира логично, въпреки че всяка дума е по Молиер, който заклеймява лицемерието в пиесите си, отвратен от напразните обещания на Луи XIV да подкрепи творчеството му.
Визуалната концепция е максимално минимализирана – стълба, която води Дон Жуан към високото, но сякаш по-често безпощадно го приземява. Огромни бели криле, напомнящи може би за трагично приключилия полет на Икар в стремежа му към великата светлина. Неслучайно често се чува репликата, че свободолюбивите завършват зле живота си.
Молиер, един от най-големите драматурзи на всички времена, пише „Дон Жуан“ през 1665 година. Нито комедия, нито трагедия, а разкрепостено нарушаване на догмите в театъра, ловко преплитане на жанровете. След първата премиера авторът е принуден от цензорите да изреже цели части от творбата си. Висшата класа е бясна, тъй като злодеят Дон Жуан е неин представител, който злоупотребява със своя статус и живее в разгул, криейки се зад маската на двуличието.
Актьорът Деян Лилич покорява европейски сцени
В Скопие играе Хамлет и Мистър Блонд от „Глутница кучета“ по сценария на Тарантино
Деян Лилич е много добър като Дон Жуан, стои истински надрегионално и космополитно. Посланието му е недвусмислено: „Ако сме чисти пред себе си, ще сме чисти и пред Бога. Той, небето или която и да е сила ни е създала, за да бъдем чисти“.
Деян Лилич, който гради кариера и в Европа, е влизал в кожите на Хамлет, Мистър Блонд от „Глутница кучета“ по едноименния сценарий на холивудския скандалджия Куентин Тарантино, Александър Македонски в „Одисея 2001“. Стар приятел и съмишленик е на Васил Василев. През 2021 година режисьорът, тогава все още директор на Плевенския театър, го посреща в „Чудото на свети Георги“, копродукция с Ниш и румънския град Арад. Трагикомедията на македонския писател Русомир Богдановски е притча за живота и властта, писана през 50-те години, която още тогава смело, остроумно, забавно и абсурдно дискутира общи тегоби на Балканите. Гротеската се случва в безименно царство, където политиците държат народа в пълно подчинение. Всеки актьор говори на собствения си език, за да звучи автентичната мелодика. Има и субтитри, за да има още по-голяма разбираемост. Васил Василев в онзи момент се шегува, че трябва малко лудост за реализирането на толкова голяма идея, но е убеден, че това е правилният път в глобалния ни свят, в който няма по-ценно от нормалните отношения със съседите. И от човешката подкрепа между тях.
Първото представление на „Дон Жуан“ в Ниш е отложено с месец заради антиправителствените протести в Сърбия, избухнали след трагедията в Нови Сад, при която 15 души загинаха под току-що ремонтирана с европейски пари козирка на жп гарата. Васил Василев разказва, че след финалните реплики в „Дон Жуан“, чието послание е, че не можем и не искаме повече да живеем сред злото и задкулисието, атмосферата в театъра на Ниш е била заредена с революционни флуиди. „Сърбите са хора, които умеят да протестират, каквото и да им струва това“, категоричен е режисьорът.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
