Тома БИКОВ
„Може да е опасно да бъдеш враг на Америка, но да бъдеш приятел на Америка е фатално.“ Поводът за тези думи на знаменития държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър е съдбата на южновиетнамския президент Нгуен Ван Тхиеу, който става жертва на договорката между американската и северновиетнамската дипломация за край на войната. След нея Тхиеу е изоставен от САЩ, държавата му Южен Виетнам спира да съществува, а привържениците му са подложени на саморазправа от страна на северновиетнамските военни формирования.
Сетих се за тази мисъл на Кисинджър, докато четях публикациите, посветени на скандала между американския президент Доналд Тръмп и италианския премиер Джорджа Мелони. По повод изявлението на Тръмп, че Мелони му се е молела да се снима с него, тя заяви, че е изумена от коментара му, и го обвини, че действа с много по-голямо уважение към враговете на Запада, отколкото към стари, установени съюзници. Тук думата съюзник трябва да се чете буквално, защото Мелони и в идеологически, и в личен план беше считана за един от най-близките европейски лидери на Тръмп. За разлика от политици като Еманюел Макрон, Урсула фон дер Лайен, Фридрих Мерц или Киър Стармър, Мелони се яви на политическата сцена като антисистемен играч, а либералните й опоненти бързо я закичиха с етикета на евроскептицизма. По тази линия Мелони имаше далеч повече сходства с Тръмп, отколкото останалите европейски лидери.
Преди около 50 години Кисинджър изрича знаменитата си фраза с желанието да предупреди американската администрация, от която самият той е част, че подобно отношение към съюзниците ще демотивира редица държави да се доверяват на САЩ. В онзи момент Западна Европа е далеч от времето, в което ще трябва да усети на гърба си „съюзническия“ инстинкт на САЩ. Последният не се подчинява нито на романтизъм, нито на емоционалност, а на интереси. И ако при предишните американски президенти този подход беше покриван под морализаторската завеса на идеологическото говорене и защитата на теоретичните концепции за демокрация, човешки права и въздаване на справедливост, то днес Тръмп извежда политиката на сделката като основен елемент в говоренето си. Тази откровеност е смущаваща за онези, които са вярвали в идеологическите теории, но съвсем ясно изразява действителните отношения и съотношения в геополитиката.
Има и още една важна промяна. За разлика от преди 50 години, днес САЩ се намира във фаза на разрушаване на вътрешния си идеологически консенсус и практическата му отмяна. Това създава условия за същинска изява на онова, което Шпенглер нарича „цезаризъм“. Това е фазата, при която съдбата на един човек се превръща в съдба на цялата цивилизация. От качествата на този човек, който се явява не в рамките на живата институционалност, а отвъд нея под формата на природна стихия, зависят външните и вътрешните движения на цивилизацията. В момента този човек е Тръмп и неговата съдба е съдбата на Запада. Може би той усеща това и по тази причина политическите му жестове са наситени преди всичко с неговото лично отношение и настроение. Тръмп не крие, а демонстрира личната си нагласа. Тя придобива институционална форма насред учудването на свикващите с новата реалност съюзници, врагове и странични наблюдатели, които сменят местата си според настроението на президента.
С подчертаването на значението на личния подход не искам да опростя феномена на цезаризма, а напротив – да покажа неговия далеч по-сложен характер от този на институционалността.
В цивилизационните теории има един извод, който би трябвало да ни засяга директно. Обикновено всяка цивилизация завършва пътя си с изграждане на универсална държава, в чиито рамки се събират огромна част от нейните представители. Тази универсална държава се формира след периодите на смесване, растеж и конфликт. С нея идват и периодите на упадък, смърт и разложение. Обикновено цезаризмът е този, който очертава контурите на универсалната държава и се превръща в нейно характерно обобщение. При смесването, растежа и конфликта процесите се развиват в центъра на цивилизацията. След това, вследствие на тях, в периферията се появява нов център, който благодарение на отдалечеността си от пространството на конфликта се оказва в силна и жизнена позиция. Той е призван да завърши траекторията на цивилизацията, като я обобщи със собствения си стил и характер. Този процес протича по сходен начин в почти всички цивилизации Така се случва с преминаването на цивилизационния център от Елада в Рим и от Византия в Русия. Тези цивилизации са прародителите на европейската цивилизация, която след фазата на растеж от XIX век влиза във фаза на конфликт през първата половина на ХХ век, а от втората му половина центърът й се измества в периферията, олицетворявана от САЩ. Днес съотношението между САЩ и Европа е сходно с това между грубия, завоевателен и преследващ интересите си ранен Рим и философстващата, елегантна и отдалечена от фактите на действителността късна Елада. Тези две структури се засичат във времето и пространството на универсалната държава на цезаризма, която е призвана да унифицира, стандартизира и опростява сложностите с помощта на армията и парите. Те са тези, които играят ролята на кръвоносна система на универсалните държави. В подобни периоди финесът и обноските не са от значение за историята, която се интересува само от делата и фактите.
От тази гледна точка достойното поведение на Мелони спрямо Тръмп има само символно значение. В същото време, ако Тръмп изразява кулминацията на епохата на цезаризъм в САЩ, то тази епоха няма да приключи с него. Тя ще продължи с друг лидер, с друго лично виждане и с друг темперамент, но в същността си подходът ще се води от същите принципи – отвъд теориите и идеологическите доктрини, на лична основа, без отношение към стила и в името на парите и армията. Вероятно рано или късно самата Европа ще възприеме този по-груб и далеч от цивилизоваността подход, за да се унифицира и стандартизира с новия си цивилизационен център. И може би така, както Византия, която обхваща в територията си и земите на древна Елада, се оказва спасителен пояс за угасващата и варваризирана Римска империя, то някой ден Европа може и да се окаже спасителен пояс за угасващите и варваризирани САЩ. В историческото време тези процеси протичат с векове, така че едва ли ще бъдем живи свидетели на завършека им. Днес можем само да наблюдаваме протичането им в реално време. Което е интересно, но трудно занимание.