Тома БИКОВ
Дни след категоричната победа на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ редица коментатори оцениха кандидатурата и кампанията на Камала Харис като слаби. В този критичен хор се включиха и много либерални коментатори. Те заговориха за дълбоки промени в Демократическата партия на САЩ. По думите им тя се е откъснала от реалността и следва идеологическа логика, която е от значение единствено за твърдите й привърженици. Тук е редно да подчертаем, че либералният крах е валиден не само за САЩ, но и за редица европейски държави, в които антилиберални, консервативни или националистически формации печелят избори или са все по-близо до победата.
На какво се дължи либералният застой? В западния свят тази идеологическа тенденция доминира в официалните медии, неправителствените организации, които я изповядват, получават редовно финансиране чрез грантове, а либералните коментатори, анализатори и академични фигури са включени в редица проекти, които отново се финансират с публични средства. Тази тенденция на грантово финансиране съществува както в САЩ, така и в Европа. Финансирането се отпуска за най-различни дейности, свързани с развитието на либералната идея, като се започне от съхраняване на свободата на словото в неговия либерален вид, премине се през отстояването на най-разнообразни малцинствени права и се стигне до изработване и внедряване на различни закони в законодателните рамки на повечето държави от Западния свят. За подобни дейности се отделят десетки, ако не и стотици милиони долари под най-различни форми и въпреки това, крайният резултат е, че на изборите в различните западни държави се произвежда все по-силна и по-необратима консервативна реакция.
Първият очевиден извод от тази парадоксална ситуация е, че голяма част от парите за либерални каузи са похарчени неефективно. Няма как да бъде обратното, след като голяма част от самите либерални анализатори са на мнение, че дори Камала Харис и нейният екип не са успели да изградят адекватна кампания, която да е конкурентоспособна по отношение на изявите на Тръмп. В България се случва сходен процес, при който либералните медии, в това число и големите телевизии, се намират в криза на доверието и все повече биват измествани от влогъри и подкастове, които привличат вниманието на стотици хиляди зрители, без да получават публично финансиране под една или друга форма. В политически план българските, европейските и американските либерали са почти винаги в губеща позиция и се намират в тенденция на низходящ тренд. И всичко това въпреки финансовата помощ, която получават. Тезата им, че всички, които не са либерали, са финансирани от Русия и Путин, е колкото невярна, толкова и опасна. Невярна е, защото голяма част от консервативните движения в своята дълбочина са прозападни и се обявяват не срещу Запада като такъв, а срещу опита радикалният либерализъм да бъде наложен силово като държавна идеология. В същото време тези твърдения са опасни, защото внушават, че руският пропаганден ресурс е далеч по-ефективно насочен и далеч по-могъщ от западния.
Едва ли може да бъде измислена по-опасна теза за самия Запад от внушението, че Доналд Тръмп е избран за президент на САЩ от Владимир Путин. Самият Путин приветства горещо подобни тези, които внушават, че е глобален играч, който може да влияе не просто в целия свят, но и в самата сърцевина на Запада. От друга страна, подобни тези първо позиционират, а след това трансформират немалко европейски и български консерватори от прозападни в проруски. Последното по никакъв начин не е от полза за Европа.
Сами по себе си тези либерални твърдения и оправдания също са симптом на безпомощност и интелектуална атрофия. Най-видимият симптом на интелектуалната атрофия е да обвиниш за собствените си неуспехи всички останали с изключение на себе си. Защо се стига до подобно състояние, след като чрез грантовете са осигурени всички финансови и битови предпоставки за изграждане на либерална идеологическа, медийна и политическа инфраструктура, е един от най-значимите въпроси пред съвременните либерали. Причината се корени точно в грантовото финансиране, което има за цел да подсили интелектуалните възможности на съвременния либерализъм в качеството му на държавна идеология, но всъщност атрофира разсъдъка му и отслабва неговия интелектуален потенциал. Причината е, че голяма част от получателите на грантове са се бюрократизирали и отделят по-голямата част от времето си не за да мислят за адекватни идеи, а за да отчитат проекти и да повтарят едни и същи банални тези. По този начин проектният принцип на финансиране от средство се е превърнал в цел. Този синдром може да бъде видян в икономическите отношения. Икономики, които са добре субсидирани, губят своята конкурентоспособност и волята си за живот. В подобно състояние се намира икономиката на ЕС, която според доклада на италианския финансист и политик Марио Драги е напът да изостане необратимо от икономиките на САЩ и Китай и да се превърне в техен придатък. В подобно състояние се намира и либералната мисъл, която става все по-тромава и мързелива благодарение на щедрите субсидии, които консумира.
Със сигурност либералното финансиране осигурява комфорт и удобство на своите ползватели, но резултатът от него е катастрофален за самата либерална идея. Позиционирана като държавна идеология, чиято цел е да оцелее, а не да победи, тя се е отказала да очарова, а нейните най-патетични пропагандатори все повече приличат на партийните секретари от късния социализъм. Порочният кръг, в който се върти съвременният либерализъм, се затваря именно от този тип добре финансирани и атрофирали в интелектуален план либерали. За да отчетат проектите, които са спечелили, те са длъжни да предоставят определен интелектуален или медиен продукт. И го доставят. За да оправдаят парите, които са дали, финансиращите ползват този продукт. Накрая и едните, и другите се оказват загубили от консерваторите и антилибералите. Защото продуктът е слаб и ползването му не само не помага на либерализма да върне част от политическото си очарование, но и го поставя в още по-лоша позиция. Така очарованието бива заменено с принудата. Демокрацията се превръща в либерален проблем, защото не дава желания резултат, а либералната демокрация се разпада на битка между индоктринираното либерално малцинство и желаещото да избира мнозинство. Доколко тази тенденция на интелектуална атрофия би могла да бъде спряна, е труден въпрос. Със сигурност обаче отделянето на финансови средства за постигането на либерални цели става и ще става все по-безсмислено занимание.