Кристина Патрашкова
Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му. Това са думи на великия и ненадминат Бертолт Брехт. Поетите трябва да се възприемат като събирателен образ на хората на изкуството – писатели, актьори, режисьори, художници. Таланти, умни личности, които имат привилегията да не са във властта и могат да я анализират отстрани. Мъдри хора, които изричат на глас това, което зависимите по една или друга причина не смеят да кажат.
Интелектуалците винаги са били съвестта на нациите. Те са разбунвали духове, провокирали са към бунт. Днес в Холивуд се връщат към тази важна роля. Анджелина Джоли призна, че не може да познае страната си и цензурата в нея. Робърт де Ниро подигра Тръмп при Джими Кимъл, като разигра пародия, влизайки в ролята на председател на комисията по комуникации на американския президент. На церемонията по раздаването на престижните награди „Еми“ Хавиер Бардем призова Израел да спре геноцида в Газа.
През това време у нас малцина писатели, художници, актьори, режисьори или художници са изказвали категорично мнение по важните въпроси. Правят го в повечето случаи, когато личните им интереси са засегнати. А беше време, когато интелектуалците чертаеха посоката. Преди 1989 година Радой Ралин нервираше властта с епиграмите си срещу номенклатурата, цензорите свалиха постановката „Любовни булеварди“ на Стефан Цанев, който питаше „Какво стана с идеите?“, Константин Павлов бе пратен в изолация заради несъгласието си с правилната партийна линия. Списъкът е дълъг.
Днешните хора на изкуството роптаят единствено ако не са им отпуснали пари за нов филм, не са получили награда на фестивал, не са ги удостоили с признание от Министерството на културата. А светът ври и кипи. Пренарежда се ценностно и геополитически. Управляващите елити са напълно дискредитирани. Посредствеността става повсеместна, чалгата от зората на демокрацията завладява телевизиите, високи постове заемат хора, каквито бе невъзможно повсеместно да ръководят преди години. Толкова е отчайващо, че и обществената съпротива намалява. Управляващите пишат историята през своята призма, управляваните все повече не вярват, че гласът им има значение.
Не само поетите, но и всички творци мълчат. Мълчим и ние. Защо?