Дебора ПАЛМА
Foundation for Economic Education (fee.org)
Икономиката не е игра с нулева сума, в която печалбата на един е за сметка на друг; тя не се свежда само до цифри или безцелни статистически обобщения, а представлява съзнателно действие.
Лудвиг фон Мизес в Human Action обяснява, че хората се опитват да заменят едно незадоволително състояние с друго, по-задоволително. Този процес е по своята същност субективен и телеологичен – ръководещите го ценности се коренят в индивидуалния избор, а не в самите физически обекти.
Икономическото изчисление служи като мост между субективността на човешките желания и обективната реалност на ограничени ресурси. Помислете за количество стомана, което може да се използва за строеж на болница или фабрика. Без ценова система, отразяваща предпочитанията на обществото и относителната оскъдност на ресурси, не би имало начин да се определи кой от тези проекти създава по-голяма стойност. Калкулацията, изразена чрез цените, позволява сравняване на алтернативи и насочва ресурсите към най-добрите им приложения.
Един предприемач, обмислящ дали да отвори пекарна, трябва да реши колко да инвестира в оборудване, наем, работна ръка и т.н. Сравнявайки разходите с очакваните продажби, той може да пресметне дали бизнесът ще създаде стойност. Ако се очаква приходите да надвишат общите разходи и данъци, ще има печалба.
Следователно печалбата не е просто финансова полза, а доказателство, че ресурсите са разпределени правилно, защото обществото индиректно е решило, че нуждите му се задоволяват по този начин. Загубата би показала обратното. Без цени, печалби и загуби предприемачът няма как да знае дали ресурсите се използват ефективно.
В сложна икономика с развито разделение на труда хората не могат да разчитат само на собствените познания, за да изберат сред множество възможни комбинации. Те се нуждаят от общ знаменател, позволяващ сравняване на разходи и ползи. Този знаменател е цената, която се формира от доброволни размени между производители и потребители.
Когато предприемач инвестира в нова технология или капиталова инфраструктура, той разчита на парично изчисление, за да прецени дали стойността на крайния продукт ще надвиши изразходваните ресурси. Този „излишък“ е печалба – безпогрешен сигнал, че е създадена стойност от и за обществото. Противоположното – загубата – показва разхищаване на ресурси.
Важността на цените става още по-явна, когато разгледаме исторически опити за изкуственото им регулиране. Управляващи са пробвали да заменят пазарната система с централизирани механизми, а резултатите неизменно са били катастрофални.
Един от най-ранните примери датира от времето на Диоклециан в Рим. През 301 г. императорът налага ценови тавани върху хиляди стоки и услуги, вкл. основни продукти като пшеница, месо, облекло, както и заплащането в различни професии – земеделци, пекари, занаятчии, учители. Фиксирането на цените под равновесните за пазара намалява стимула на производителите, тъй като мнозина вече не могат да покриват разходите си или да реализират печалба. В същото време изкуствено ниските цени увеличават потребителското търсене. Дисбалансът между намалено предлагане и повишено търсене води до недостиг. Много стоки се търгуват незаконно и по-скъпо, което допринася за разрастване на черните пазари и нарушаване на нормалната производствена дейност. В крайна сметка тази политика се оказва неустойчива и е изоставена поради провала си.
В съвремието подобни мерки бяха приложени в Бразилия с „Плана Крузадо“ от 1986 г. Замразяването на цените, първоначално приветствано като решение на инфлационния проблем, бързо доведе до повсеместен недостиг, празни рафтове и поява на паралелни пазари. Във Венецуела строгият ценови контрол през последните десетилетия допринесе за хронични дефицити, срив на местното производство и зависимост от вноса. Основни стоки изчезнаха от магазините, а неформалните пазари станаха жизненоважни за оцеляването на населението.
Тези ситуации водят до един и същ резултат: недостиг. Цените се формират от децентрализирани взаимодействия; предават информация, която насочва производители и потребители в техните решения. Когато престанат да отразяват съотношението между предлагане и търсене, цените губят тази координираща функция. Регулациите, вместо да насърчават ред, водят до хаос, липси и загуби.
Тезата на Мизес беше оспорена от икономисти като Оскар Ланге, който предложи форма на „пазарен социализъм“. Ланге твърдеше, че планов борд може да симулира пазар чрез процес на проби и грешки, коригирайки цените при появата на излишъци или недостиг. Мизес и неговият ученик Фридрих Хайек опровергаха това виждане, подчертавайки, че проблемът не е само в обработката на данни. Ключовият момент е, че необходимите за изчисления данни, като субективни предпочитания и локално познание, възникват единствено чрез реален пазарен обмен.
Опитите да се разглежда икономиката като система от едновременни уравнения, в която равновесието може да бъде определено математически, пренебрегват динамичния характер на реалността. Пазарът е процес на открития, а не статично състояние на покой. Икономиката не може да се управлява като задача от инженерната или механичната физика, защото включва постоянни промени, субективни очаквания и несигурност – елементи, които никое фиксирано уравнение не може напълно да обхване.
При социализма премахването на частната собственост върху средствата за производство унищожава самата концепция за капитала като изчислима стойност. Когато държавата притежава главните блага (машини, земя, суровини), липсва обмен между частни субекти. Следователно няма пазарни цени, а без тях централното планиране не разполага с нужната информация, за да определи дали създава богатство или просто изразходва капитала на нацията.