Тома Биков
През последните дни Доналд Тръмп наложи мита от 50 процента на Бразилия и 25 процента на Индия. В първия случай като официална причина беше изтъкнат процесът срещу бившия президент на страната Жаир Болсонаро, а във втория фактът, че Индия отказа да спре да купува руски петрол. Малко преди налагането на поредните мита САЩ постигна „сделка“ с партньорите си от ЕС за мита от 15 процента, като преговорите ще продължат. Към това трябва да прибавим и мита от 35 процента за Канада, по 19–20 процента за Виетнам, Индонезия, Пакистан и Филипините и 10 процента за стратегическия партньор Великобритания. Отделно търговската война с Китай продължава, а санкциите срещу Русия няма да отпаднат, докато текат военните действия в Украйна.
Списъкът с митата, които налага Тръмп на различни държави, е достатъчно дълъг. Той изразява парадоксална тенденция, която стои отвъд икономическите резултати, чиито негативи и позитиви за САЩ и останалия свят тепърва ще бъдат анализирани. Парадоксалната тенденция, която има много по-голям идеологически, отколкото икономически заряд е, че не друг, а американският президент дърпа ръчната спирачка на глобализацията. В същото време Китай използва всяка възможност да убеждава света в ползите на глобализацията, която предполага максимално свободно движение на хора, стоки и капитали. Тенденцията, при която САЩ се бори срещу глобализацията, а Китай се превръща в неин основен стожер, изглежда абсурдна, защото доскоро този процес беше свързван изцяло с най-либералните икономически и политически кръгове на западния свят. Въпреки че бяха продукт преди всичко на Запада, в дълбочината си антиглобалистките движения бяха антизападни и още по-конкретно антиамерикански. Те разглеждаха концепцията за глобализацията като възможност за икономическа, културна и дори идеологическа доминация на САЩ над света. Днес САЩ разглежда глобализацията като възможност най-малкото за икономическа доминация на Китай.
Този обрат би могъл да бъде наречен исторически. Той обаче е колкото неочакван, толкова и логичен. Последователността, с която Тръмп налага мита на партньори и врагове, прилича много повече на стратегическа линия, отколкото на моментен импулс. Защо САЩ от катализатор на глобализацията се превръщат в неин основен противник, е въпрос, чийто отговор е по-скоро очевиден – САЩ вече нямат интерес от нея. Трябва да си припомним, че процесът на глобализация започна след рухването на Берлинската стена през 1989 година, когато либералната доктрина на водения от САЩ Запад постигна своя тотален исторически триумф по отношение на основния си опонент в лицето на социалистическия блок, воден от разпадащия се СССР. В геополитически план тази победа се представи като нов световен ред, който се доминира от един глобален фактор в лицето на САЩ. Завършването на американската геополитическа доминация беше прието като неизбежност, а Франсис Фукуяма го нарече „краят на историята“. Сякаш беше въпрос на време американският икономически, идеологически и културен модел да бъде възприет във всички точки на планетата и политиката да отстъпи водещата си роля на икономиката. Това донякъде се случи, но не даде очаквания резултат. Китай остана комунистическа страна само номинално и възприе очевиден капиталистически курс, който през последните десетилетия генерира толкова висок икономически растеж, че го превърна в глобален фактор. Последното е в основата на разпада и преформатирането на световния ред, който наблюдаваме през последните години. След период на хаос и слабост, белязали управлението на Борис Елцин, Русия успя да спре разпада си и постепенно си върна ролята на регионален фактор, който няма потенциал за глобална роля, но е в състояние да води самостоятелна политика и да отстоява интересите си, включително и с военна сила. През последните 35 години страни, като Индия, Бразилия, Пакистан, Турция, Виетнам и Иран например, също придобиха значима тежест не само в геополитиката, но и в икономиката. Благодарение на огромния си демографски потенциал и възможността за технологично озападняване, което им предостави глобализацията, те се превърнаха в естествени конкуренти на САЩ. Пък и технологичното озападняване на тези региони почти никога не доведе до идеологическо и културно озападняване. Именно това не позволи на оптимистичната прогноза на Фукуяма за края на историята да се сбъдне. Нещо повече – колкото повече се озападняваха технологично тези общества, толкова по-яростно отхвърляха идеологическия либерален фундамент на американското влияние.
Въпросите за осъществяването и формата на глобализацията днес са много повече, отколкото бяха преди 35 години. Най-важният е дали тя изобщо ще се случи, при положение че вместо да се разрушават, се изграждат икономически, геополитически и дори цивилизационни граници. Възниква въпросът – възможно ли е да бъде осъществена глобализация без САЩ? Явно и според Китай отговорът е по-скоро не. Това усложнява още повече ситуацията, защото Китай едновременно ще бъде естествен опонент на САЩ, но и най-голям радетел за включването им в процеса на глобализация.
По всичко изглежда, че въпросите по тази тема ще стават все повече за сметка на отговорите, докато не се фиксира новият световен ред, който да зададе и новите отношения и съотношения между основните геополитически играчи. В момента сме свидетели на разрушаването на стария ред и едва ли докато зданието на международните отношения рухва, можем да си дадем сметка за формата и характера на онова, което ще бъде изградено на негово място. Очевидно е, че под руините на рухналата глобализация, такава каквато си я представяхме доскоро, ще останат илюзиите за утопичния край на историята, всеобщото благоденствие и мирния живот в един общ свят. Като европейци би било добре да си дадем сметка и за сложността на собственото си положение. Европа все повече рискува да се превърне в жертва на идеологическите си илюзии, които пречат да се види и оцени адекватно новата ситуация в нейната цялост. Отказът да се приеме промяната само защото тя не е по вкуса на доминиращата идеологическа доктрина, може да се окаже основният фактор за изход от действителността. Последното би означавало, че най-вероятно няма да видим либералния край на историята, но със сигурност ще станем свидетели на собственото си излизане от нея.