Тома БИКОВ
В сянката на дефицита от 5,7 процента остана една друга бюджетна новина, която също заслужава коментар, защото е част от опасна обществена тенденция. Докато представяше бюджета за 2026 година, финансовият министър Гълъб Донев обяви, че целта му е през 2028 година бюджетът отново да е с дефицит от 3 процента. Тази цел беше възприета напълно спокойно както от медиите, така и от голяма част от анализаторите, въпреки че тя по никакъв начин не отговаря на въпроса кога България ще има балансиран бюджет без дефицит. Отвъд конкретиката на числата се очертава негативна психологическа тенденция на самоуспокояване и приемане на свръхдефицитите и трупането на външен дълг за нещо естествено.
Ако през 2020 година, когато започна ковид кризата, бюджетният дефицит от 3 процента се приемаше като опасност, то след 2021 година това стана нормалност. В един момент правителствата, които управляваха през последните 5 години, дори представяха като свое постижение тези 3 процента, които се трупаха ритмично и хронично. Днес, при правителството на Румен Радев, тези 3 процента вече не са нормалност, а са цел. Ако тази психологическа тенденция продължи, то би могло в определен момент и настоящите 5,7 процента да се превърнат от шок в нормалност, а след това в цел.
Една от настоящите цели на румънското правителство например е да свие бюджетния си дефицит до 6 процента. Казвам това, защото опасността от бюджетен крах нито е въобразена, нито е толкова далечна, за да се успокояваме с целта от 3 процента през 2028 година. Конкретните измерения на румънския бюджетен крах се виждат във вдигането на ДДС, на акцизи и други косвени данъци, което води до инфлация от близо 10 процента. Това е цената за мързеливата и несамоизискваща финансова политика на няколко поредни румънски правителства. България върви по този път и затова не само че не бива да се самоуспокояваме, но и трябва да се притесним, ако искаме да избегнем подобен сценарий.
Целта от 3 процента дефицит през 2028 година показва бавната скорост, с която се движи правителството. Някои наричат това липса на амбиция, но моето мнение е, че е отказ от напрежението на промяната във времена, в които всичко се променя с огромна скорост. На повърхността тази забавеност се приема добре от обществото, защото самото то не обича резките движения, докато не му се наложи да ги прави. Въпросът е психологически, защото промяната носи несигурност, размества пластовете и създава нови реалности, които изискват полагане на усилия за реорганизация. Традиционно българското общество има двойствено мислене и поведение. На повърхността се виждат определени тенденции, докато под нея текат противоположни процеси. Например на последните избори българите гласуваха радикално за промяна, без по същество да искат такава. Затова и вместо бюджетният дефицит да бъде 3 процента през 2026, а през 2028 или 2029 година да имаме балансиран бюджет, нашата цел, която очевидно не се приема с безпокойство, е да се заковем на 3 процента дефицит през 2028 година, което гарантира продължаване на задлъжняването най-малкото до края на този парламент, ако той изкара пълен мандат. Естествено, никой не гарантира, че в следващия парламент задлъжняването ще е по-малко.
Държавата се движи на забавен каданс и това удовлетворява напълно всички непроизводителни касти в българското общество. Под непроизводителни касти имам предвид най-вече политическия елит, администрацията, заетите в публичния сектор и съдебната власт. Не влагам негативна конотация в думата „непроизводителни“, защото съществуването на такъв тип структури е задължителна част от функционирането на всяко по-сложно общество. Негативна конотация обаче влагам в думата „касти“, защото твърдя, че българската държавна структура е парализирана от кастово мислене, при което съществуват затворени професионални общности, чиято единствена цел е да защитават собствения си интерес. Промяна означава тези общности да бъдат отворени и да бъдат подчинени на обществения интерес, дори и това да се случи въпреки волята им. Подобна промяна изисква скорост и смелост. Нито едно от тези две качества не се наблюдават в първите стъпки на настоящото управление. Тук ще уточня, че породената от 5-годишната политическа криза коалиционност не позволяваше подобни действия и цената за това беше платена на последните парламентарни избори от всички партии, участвали в тези процесии. Затова и оправданията с предишните управления, част от които са били и на самия настоящ премиер, биха свършили работа за лятото, но през есента може и да имат обратен ефект.
Въпросът е дали политиката развращава обществото, или обществото развращава политиката? През последните години българското общество става все по-малко изискващо от себе си, все по-несолидарно и все по-разделено по интереси. Една от най-видимите тенденции за този тип мислене например е масовото затлъстяване, а оттам и влошеното здраве на нацията. Затлъстяването на едно общество изразява липсата на дисциплина, липсата на изисквания към самия себе си и отказ от полагане на каквито и да било усилия. Трупането на бюджетни дефицити и заеми е част от същата тази тенденция и е израз на подобни пороци. Едно от призванията на политическия елит е да разпознава подобни болести, да ги диагностицира и да провежда правилно лечение по отношение на тях, понякога и въпреки желанието на пациента. През последните години политическият елит абдикира от тази своя основна задача и заради това сякаш интуитивно обществото подмени голяма част от персоналния му състав. Проблемът е, че новата политическа форма по същество е в плен на рефлексите на предишната, без пред нея да стои предизвикателството на политическата фрагментация. В този контекст говоренето за отстояване на националния интерес е безпочвено, защото е форма без съдържание. То е само имитация на исторично мислене, зад която не стои нищо. Защото няма как да участваш в историята и да отстояваш своята независимост, докато се движиш на забавен каданс, криеш се от промяната и ставаш все по-зависим от външните дългове и вътрешните баланси на нищоправенето. Трябва да бъде ясно, че участието в историята се случва на базата на излишъци, а не на дефицити.
Притеснението ми е, че от 2020 година България се намира в състояние на обществен упадък и полуразрушената политическа форма е само един от симптомите за това. Вместо държавата да бъде форма на обществото, тя се влачи след него заедно с цялата си овехтяла конструкция. Изчерпването на държавната идеология в лицето на либерализма е видимо с просто око, но опитите да се намери нов тип конструкция, която да отговаря на предизвикателствата на времето, дори не са започнали. Не се виждат дори намерения в тази посока. Сякаш и обществото, и политиката очакват проблемите да се саморазрешат от само себе си, без за това да се положат необходимите усилия.
Българското общество има опит в бягането от подобни проблеми и плащането на историческа цена накуп. И през 1944, и през 1989 година революционният обществен крах е предизвестен от десетилетно бездействие и всеобщи опити за заобикалянето на очевидни структурни проблеми. Имам чувството, че сме в навечерието на подобна ситуация, в която общественото здание ще рухне под силата на собствената си тежест, а сметката за бездействието и неосъзнаването на необходимостта от промяна ще бъде платена от всички наведнъж.