Има творци, чието изкуство прилича на тиха, но дълбока река. Те не търсят фойерверките на евтината популярност, а оставят следи, които времето не може да изтрие. Такъв автор е големият скулптор Мина Иванов (1896-1978). Днес, благодарение на мащабната ретроспективна изложба „Мина Иванов (1896-1978). Спомени за отминали времена“, творчеството му се завръща за първи път в родния му град Стара Загора. Експозицията, посветена на 130-годишнината от рождението на автора, е подредена в Камерната зала на Художествената галерия и може да бъде разгледана до 16 август 2026 г. Тя е дело на екип в състав Димо Димов, Росица Шидерова, Илия Владимиров, Пламен Кирилов и Катя Тинева-Гюрковска, а мултимедията е на Стефка Бенишева. Резултатът е едно от най-вълнуващите и позитивни културни събития през последните месеци.
Завръщането към корените винаги носи особен емоционален заряд. Мина Иванов е роден на 18 септември 1896 г. в Стара Загора в семейството на офицера Никола Иванов Караабаджиев и Екатерина Полменлиева от Сливен. Фамилията има пет деца, сред които е и бъдещият кмет на София инж. Иван Иванов. Поради военната служба на бащата те се местят често, докато се установят в София. Когато през 1913 г. бащата загива в Междусъюзническата война в боя на Аржанските височини, младежът трябва бързо да порасне. Изпитанията продължават с участието му в Първата световна война (1916-1918). Тези ранни срещи с дълга изграждат онази психологическа зрялост, която по-късно виждаме в изкуството му.
Преди да се посвети на скулптурата, Мина Иванов изминава любопитен интелектуален път. Завършва гимназия в София и мечтае за архитектура в Европа. През 1919-1920 г. следва философия и педагогика в Софийския университет, като се занимава самостоятелно и с математика. Този широк хоризонт се усеща в пластичните му композиции – в тях има както философска мисъл, така и съвършена конструктивна логика. Но интересът към изкуството надделява и през 1921 г. той постъпва в Художествената академия в класа по скулптура на проф. Марин Василев. Още като студент Иванов показва ярък талант: през 1925 г. заедно със Стефан Пейчев печели трета награда в конкурса за паметник на Шипченската епопея. Завършва Академията с отличие през 1926 г. и става учител по рисуване в Първа мъжка гимназия в София.
Творчеството му обхваща почти всички жанрове на скулптурата – от малката пластика до монументалните паметници. Започва да твори от мрамор и участва в Първата обща художествена изложба (ОХИ). На втората ОХИ (1928) прави силно впечатление с бронзовия портрет на Васка Емануилова. От този период са и портретите на адвокатите Димитър Дабовски и Кънчо Христов, както и гипсовите глави на Зоя Паприкова и на въстаника Цоко Будин. През 1929 г. Иванов предприема пътуване из Европа, където големите музеи събуждат неговия траен интерес към голото тяло и торса. След завръщането си участва в учредяването на Дружеството на българските скулптори. Той създава редица емблематични паметници, сред които тези на Иван Вазов и Димитър Кудоглу в Пловдив, на Теофана Попова в Стара Загора (1936) и на Васил Петлешков в Брацигово (1935). Негово дело са бюст-паметникът на Нешо Бончев в Борисовата градина и бронзовата скулптура на Свети Георги, пронизващ змея, пред базиликата „Света София“ (1935). Заедно с Пейчев създава и композицията „Мъж-строител, жена-архитектура“ (1932) за фасадата на днешната Столична библиотека. Всички тези творби носят сдържана пластичност и излъчват вътрешна сила.
Един от най-вълнуващите акценти в експозицията е прочутата мраморна „Женска глава“, известна и с подзаглавието „Из моите видения“ (1930). Тази творба е истински триумф на формата, с която печели наградата за скулптура през 1931 г. През 1929 г. Стефан Митов пише в списание „Литературен глас“ думи, които днес стоят изписани на стената на галерията: „…той е победил напълно материала на мрамора, постигнал е съвършена бликаща от светлина прозрачност и въздушност на третирането и свръхземен възвишен израз на душата.“
Когато се изправим пред това великолепно произведение, виждаме как тежкият камък е превърнат в чиста поезия. Скулпторът е изваял образа на жена с деликатно наклонена глава, потънала в дълбок, съкровен вътрешен мир. Лицето излъчва невероятна чистота, духовност и тишина. В тази работа Мина Иванов демонстрира модерната за първата половина на ХХ век „сдържана пластичност“ – детайлите са сведени до съвършено прелети равнини, които улавят и пречупват светлината по магически начин. Повърхността на мрамора изглежда мека, почти топла, напомняща за жива плът, но същевременно извисена до идеализиран, непреходен символ на женствеността.
Този поетичен подход ни позволява да направим вълнуващи паралели с големите световни майстори. В изящната линия на шията и чистия овал на лицето откриваме ясен диалог с великия Константин Бранкузи и неговите прочути идеализирани глави. Подобно на Бранкузи, Мина Иванов не просто изобразява конкретна жена, а търси абсолютната форма, идеята за женската душа. Можем да открием съзвучие и с неокласическите търсения на Аристид Майол в стремежа към хармония и спокойна монументалност, както и с фината символистична изразност на Огюст Роден в неговите мраморни произведения, където фигурата изплува от камъка като сън. Мина Иванов обаче запазва своя собствен сдържан и изпълнен с тиха благородна меланхолия стил.
След 1944 г. художествените търсения на автора са в нова посока – произведения от кован метал (желязо, мед, сребро) в традиционна народна стилистика. Неговите сахани, подноси и свещници, създадени по време на работата му в Министерството на народното просвещение и като уредник в Етнографския музей, днес са в музеи у нас и частни колекции в чужбина. Негов изключителен принос е книгата „Златарските произведения от XVI – XIX век в музея на Бачковския манастир“ (1967), илюстрирана с прецизни рисунки. Този труд е безценен днес, тъй като някои от описаните от него екземпляри вече са изчезнали.
Изложбата „Спомени за отминали времена“ в Стара Загора е истински празник на духа. Разхождайки се из залата, сред изящните бронзови портрети, фините графични рисунки и богатата мултимедия, зрителят изпитва дълбоко естетическо удовлетворение. Това е експозиция, която ни напомня, че изкуството притежава силата да побеждава преходността. Мина Иванов се завърна в родния си град, за да ни подари своите прекрасни видения от мрамор и светлина – едно вълнуващо преживяване, което ни изпълва с благодарност и оптимизъм.
Пламен В. Петров
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg