Светлините в столичната зала „Райко Алексиев“ на СБХ угасват на 12 февруари, за да отбележат края на изключително събитие – самостоятелната изложба „Жарава“ на Валентин Дончевски. Но докато платната са още там, те пулсират с енергия, която надхвърля рамките на физическото присъствие. Тази експозиция, открита в края на януари, не е просто поредната точка в културния календар; тя е мащабна равносметка, емоционален взрив и философски трактат, изписан с маслени бои и втъкан в пластове символика.
Централният метафоричен образ в изложбата – жаравата, носи двойствеността на съзиданието и разрухата. За Валентин Дончевски това не е просто визуална тема, а състояние на духа. Творецът често цитира думите на поета Деньо Денев: „Най-добре е за хората на изкуството, когато горят в пламъци, а не да си греят ръцете отстрани на огъня“. Самият Дончевски споделя, че целият му път е преминаване през огън в търсене на брод. Жаравата е онова, което остава след стихията – концентрирана топлина, жива енергия, която не изпепелява, а пречиства и подготвя почвата за новото. В големите му платна тя е уловена чрез нажежени светлинни магистрали, които разсичат композицията, свързвайки земното с небесното, микрокосмоса на човешката душа с макрокосмоса на вселената.
За да разберем „Жарава“, трябва да погледнем към корена на самия творец. Роден през 1958 г. в Стара Загора, Дончевски е закърмен с духа на Тракия – земя на митове и древна енергия. Пътят му минава през легендарната художествена гимназия в Казанлък, където завършва през 1977 г., и продължава във Великотърновския университет под знака на специалност „Живопис“. Още като студент заявява мощен усет за пластика, печелейки престижни награди за етюд. От 1989 г., когато става член на СБХ, биографията му се превръща в калейдоскоп от търсения. Той не се ограничава само в рамките на платното – Дончевски е едновременно живописец, график, скулптор, поет и музикант. Неговата артистична личност е „амалгама от творчески сублимат“, както сам я определя.
През годините името му се появява в най-престижните зали на Европа. От самостоятелната изложба в Люксембург през 1994-та, през представянето в Понт Авен по повод 100-годишнината на Пол Гоген, до знаковите участия в Есенния салон в Париж (Salon d’Automne) – Дончевски доказва, че езикът на неговото изкуство е универсален. Той е от онези творци, които не се страхуват от еклектиката. В творчеството му се преплитат магически реализъм, наивизъм, сюрреализъм и чиста абстракция. Както отбелязва проф. Станислав Памукчиев, Дончевски принадлежи към поколението, което освободи българската живопис от клишетата, превръщайки пластическия жест в носител на духовна сила.
В залите на „Райко Алексиев“ днес виждаме резултата от дългогодишно докосване до ученията на Рудолф Щайнер и Петър Дънов. Авторът не е просто наблюдател, той е анализатор и участник в процеса на преобразуване на посланията от невидимия към видимия свят. В „Жарава“ откриваме неговата рефлексия към заобикалящата ни абсурдност, поднесена чрез сложни символи: нишката, която събира разпокъсаното битие, дуалността на битието и триизмерността на нашите възприятия.
Особено място в неговия свят заема концепцията за „чергата“ и „чергилото“. За Дончевски чергата не е просто предмет от бита, а „холограма“, „дискета с информация“, „ракета към чужди галактики“. Тя е символ на пътя на човечеството – напречни пътища, в които са вплетени сълзите и съвестите на дедите ни. В контекста на „Жарава“ чергата е онази здрава тъкан, която ни предпазва от студа на сивото ежедневие. Тя е мост към самоуважението на българина и доказателство, че „богатството е в бедността на духа, който свети“.
Експозицията впечатлява и със своята техническа сложност. Доц. Борис Данаилов правилно подчертава, че Дончевски „яростно“ се опитва да съгради художествена аналогия на вселената. Тук виждаме не само класическа живопис, но и колажи, асамблажи, инкрустации, използване на мъниста и елементи от автентичния бит. Тази многослойност отразява и самата личност на художника – човек, който е изографисвал храмове (купола на „Св. Игнатий Старозагорски“), рисувал е патриарси, но и е свирил химна на България с мощна електрическа китара в сърцето на мина.
„Жарава“ е и лична изповед. В текстовете си авторът често поставя тежки въпроси: „Какво е утре?“, „Кой ни събира?“, „Има ли изход?“. Той признава, че художникът е наказан да казва истината, воден от личното си его, и че това страдание е единственото, което му остава заедно с „няколкото секунди слава“. Но в тези платна славата е последното, което ни вълнува. Вълнува ни топлината, която се излъчва от тях – онова сияние, което дематериализира пространството и ни води към мистична отвъдност.
Ако посетите изложбата в нейния предпоследен ден, ще видите не просто картини, а „отворена за всеки теорема“. Ще видите творец, който е успял да превърне болезнената си чувствителност в мост към вечността. Валентин Дончевски ни напомня, че въпреки „превратностите на Малкото и Голямото“, изкуството остава единственият начин да документираме своята рефлексия към света, преди времето да ни превърне в пепел.
Затова, преди „Жаравата“ да е застинала окончателно под светлините на „Райко Алексиев“, отидете и се стоплете. Защото това не е изложба за гледане – това е изложба за преживяване. Тя е вик срещу сивото, тя е „чергило“, което покрива раните на земята ни, и знак, че пътят продължава. Както казва самият автор: „Всичко е закодирано с код. Кодът е здравият дух“. А неговият дух днес е по-силен от всякога, вграден в пламъка на своите картини.
Пламен В. Петров
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg