„Театър“ на Съмърсет Моъм на камерната сцена в Народния театър е за зрителите, които предпочитат модерната класика, но без демонстративни мапинги, актьорски напъни за изобразяване на вселенските невъзможности и музика, която звучи като увертюра към апокалипсиса. Версията по прочутия роман на легендарния британски писател, роден в Париж и умрял в Ница, въобще не е била лесна задача за Бойка Велкова, която е режисьор на спектакъла и е във водещия образ на Джулия Ламбърт. Постановката притежава от онази чувственост, от която като дявол от тамян бягат, незнайно защо, дори някои от по-младите режисьори. Диалозите са пинг понг, в тях има от всичко – от войнстващия феминизъм, холивудския сексизъм и мизогинизма до вечния въпрос – Може ли творецът да е лош човек? Хармонията между сериозната драматургия и зрелището се постига сложно и рядко, но в „Театър“ е факт.
В пиесата, която излиза на книжния пазар в Англия през 1937 година, Съмърсет Моам описва свят, който познава – не само блясъка, но и интригите зад кулисите и в гримьорните – съперничеството, самолюбието, суетата, платената с ангажименти еротика. Театърът за героите на Моъм е социална мимикрия. И още – любов и реванш, надцакване и удари в гърба, дубльорство на примадони, което струва нежелана близост. Заради всичко това Джулия Ламбърт, некоронованата кралица на лондонското арт общество, винаги е в роля, независимо дали е пред публика или не. Никога обаче не го е осъзнавала напълно, докато синът ѝ Роджър /Мартин Димитров/ не задава коварно-мъчителния въпрос дали съществува „истинска“ Джулия. Голямата тема на бисексуалния Съмърсет Моъм е лицемерието като рефлекс по рождение. Затова пък той много добре разбира нежния пол. „Ако искаш мъжете да са добри с теб, трябва да се държиш отвратително с тях; отнасяш ли се както трябва, те ще те накарат да си платиш за това.”, пише той в прочутия си роман „Души в окови“.
Бойка Велкова е звездата в „Театър“ – супер отегчена от овациите на почитателите си, от флиртовете на спонсорите, от стремежа на съпруга й за постоянно продадени билети. Тъкмо когато иска да се оттегли в заслужена ваканция, се появява нейното момче-играчка, което ще я върне към младостта – в леглото и в нощните клубове. Даниел Върбанов, когото масовата тв аудитория хареса като княз Баян в сериала „Войната на буквите“, е изкусителният бедняк от Америка Том Фенъл. Бойка Велкова точно е изчислила участието му – познат, но не изтъркан като секс символ, с потенциал и естествен чар. Любовните етюди между тях са добре измислени, за да не изглеждат комично заради разликата във възрастта. В костюмите на Майкъл Гослин, мъжът и мениджърът на Джулия, с когото са в отворен брак, е Ириней Константинов – неостаряващ, шармантен, пластичен. Като лорд Чарлз, с когото Джулия напразно флиртува, защото той е хомосексуален, гледаме Кире Гьоревски – талантлив и красив мъж, който засега не може да се добере до централен персонаж в Народния театър. Като напористата дебютантка и старлетка Ейвис се изявява Александра Свиленова, чието име нашумя покрай филма „Гунди – легенда за любовта“.
Режисурата на Бойка Велкова е детайлно премислена. Актьорите овладяват цялото пространство, играят между зрителите, танцуват и се впускат в атрактивна динамика. В „Театър“ има и едно не твърде обичайно, но забележително присъствие – гласът на Владимир Пенев. С него зад кадър говори менторът любовник на Джулия от ранната й кариера. Той се лее в широка гама от емоции, в полюсни жанрове и модулни извивки. „Когато си на сцената, твоята единствена реалност е театърът. Всичко останало, което хората наричат реален свят, е нищо повече от фантазия и проклет да съм, ако ти позволя да го забравиш“. Пистолетните реплики са пълни с черен английски хумор, ирония към недостатъците на професията, сарказъм към нейните жреци, които често забравят, че служат на музите, а не на суетата си. Неслучайно прехвръкват цитати на Станиславски като прочутия „Обичай изкуството в себе си, а не себе си в изкуството“. Във върхови моменти зад кадър се чува и вътрешният монолог на Джулия Ламбърт, от който се разбира, че нищо не е това, което изглежда през публиката и че най-голямото предимство на зрелостта е духовната свобода, а най-големият успех да прекараш живота си, както искаш.
Сценографията на Чавдар Гюзелев и костюмите на Цецка Ивайлова са стилизирани в епохата на 30-те години, партитурата на Теодосий Спасов сполучливо „дописва“ колизиите, които следват една след друга.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg