Жоро Пентаграм, едно от най-изявените имена в българската мода, навлиза в абсолютно нова за него територия. Дизайнерът, известен като краля на кожените дрехи, издава книга. В нея той събира лични истории, но бърза да уточни, че не се смята за писател. Просто подрежда като пъзел късчета от житейски случки или както самият той ги нарича, „разкази с неочакван край“. Доста време Жоро Пентаграм пази заглавието на книгата си в тайна, но реши за първи път да го разкрие в интервюто, което даде за „Филтър“.
– Жоро, издавате книга. Как се решихте на това и защо?
– Всичко започна с един мейл от Гугъл, който получих миналата година. Уведомиха ме, че ще изтрият мой блог, който направих отдавна – през 2006 година, когато се роди синът ми. В този блог имах ценен архив – мои разкази, снимки, спомени от различни преживявания, а и явно се харесваше от хората, тъй като за кратко последователите ми станаха над 260 000. Интересът беше толкова голям, че започнаха да предлагат да публикуват мои разкази в наши и чужди списания. Обаждаха ми се дори да рекламират в него и аз си казах: „Ха, този блог ще ми носи и пари!“. Но в момента, в който се зарадвах, го заключиха и от Гугъл ме предупредиха, че трябва да променя 55 мои текста. А в тях нямаше нито нещо притеснително, нито хейт. Очевидно някой от злоба или от завист ме беше докладвал. Все пак блогът влезе в топ 10 на най-четените у нас. Обясних, че няма да пипам нищо, и естествено, последва реакция – в блога вече можех да влизам само аз. Той изчезна от всички търсачки на Гугъл и все едно просто не съществуваше. Не виждах смисъл да продължа да пиша и така приключих пет години след като го започнах. Мина повече от десетилетие и през 2024 година ме информираха, че окончателно ще заличат акаунта, защото не се ползва. Тогава реших да спасявам каквото е останало. Събрах разказите и попитах приятелите ми във Фейсбук какво да правя. Тогава много хора ми препоръчаха да ги издам в книга.
– Колко разказа събрахте във вашата книга?
– Разказите в книгата са 77, а в блога бяха над 300.
– Това ваша автобиография ли е, или има доза художествена измислица?
– Това са ситуации, с които се сблъскваме ежедневно и са свързани с период от живота ми, когато пътувах из цялата страна и се срещах с много хора. А и не забравяйте, че живея в един от най-живописните райони на София – близо до Женския пазар, където може да видиш представители на всякакви етноси и култури. Някои истории може да ви изплашат, други да ви разсмеят, трети да ви натъжат. В тях са замесени бандити, гангстери, педофили, лузъри, известни личности. И нещо много важно – във всички разкази спазвах автентичността на диалога с тези хора. Не съм спестил нито жаргона, нито мръсните думи. Всичко звучи абсолютно реалистично и така ще излезе в книгата, без никаква редакция.
– Коя от шокиращите истории може да ни издадете сега?
– Един от моите разкази преди доста години стана повод да направят репортаж по Нова телевизия. В него разказвах за един познат, който работеше в морга и продаваше на врачки и знахарки така наречената „мъртва вода“ – водата, с която мият труповете. Това си е бизнес, тъй като половин литър струваше 50 лева, а литърът – 100.
– Това наистина звучи стряскащо. А защо спестявате във вашите разкази истинските имена на героите ви?
– В някои от историите са замесени мои приятели от публичното пространство и искам да запазя тяхната самоличност. Само човекът, който чете разказа, ще знае, че той е главен герой в него.
– До този момент пазехте в тайна заглавието. Дойде ли време да го издадете за първи път във „Филтър“?
– Книгата е обемна, тя е над 400 страници, с твърди корици. В дизайна съм запазил всичко, което имах в блога си, а илюстрациите са мои, правени с помощта на изкуствен интелект. Въобще това е едно бижу. Все пак аз съм дизайнер и държах книгата да изглежда като произведение на изкуството. Естествено, най-трудно ми беше, когато дойде време да измисля заглавието. Много време се чудих какво да е то, но една нощ се събудих с идея как да се казва, а и ми изглеждаше красиво като надпис. Така се спрях на заглавието „БлогBuster“ и подзаглавие – „77 смъртни гряха“.
– Провокирате ме да ви попитам кой е вашият смъртен грях?
– Мисля, че съм изживял и седемте. (Усмихва се.)
– След тази книга готов ли сте да напишете и вашата автобиография?
– За автобиография не знам, още ми е рано, но тази книга може да повлече крак за „БлогBuster 2“, защото имам още много истории за разказване.
– Нека се пренесем във вашето дизайнерско ателие, където е не по-малко интересно. За известен период вие се бяхте откъснали от правенето на кожени облекла, но по-любопитното е, че това е станало по съвет на лекар. Какво наложи оттеглянето ви от модата?
– Пренавих пружината! Имах проблем с един зъб – мъдрец, който не спираше да кърви. Тогава направих изследване и се оказа, че имам много ацетон в тялото си. Нещата въобще не изглеждаха окей, кръвната ми картина беше зле. Това ме уплаши. В този момент си дадох сметка, че няма кариера и публичен успех, който да е равен на здравето ти. Стреснах се и взех решение да се оттегля от модата. Но тогава пък започнах активно да работя в телевизията. Така се завъртя друга въртележка. Реших, че ще е временно, но се оказа за по-дълго – седем години.
– Нека припомним, че вие бяхте и водещ на скритата камера „Сладко отмъщение“. Имате ли си любим епизод от този период?
– Най-силният епизод беше с номера, който направих на жена ми Юлияна Кънчева. В сюжета е замесена мутра, наемаща детектив, за да следи съпругата си, защото му изневерява. Оказва се, че мъжът, с когото тя се вижда, съм аз. Детективът пък познава и мен, и Юлияна и решава да й каже какво се случва. Показва й снимки, завежда я на място, където аз съм с въпросната любовница. В този момент ние излизаме от заведението, пристигат джипове, започва бой с бухалки, но всички от екипа чакаха реакцията на Юлияна, защото никой не знаеше как въобще ще приключи тази камера. Жена ми обаче, вместо да тръгне изплашена да бяга, се хвърли да се бие, за да ме защити и да ме спаси. Но по-големият парадокс е, че хора от кооперациите видели какво се случва и звъннали на полицията. Органите на реда дойдоха, арестуваха ни и ни заключиха в Първо районно. Въобще големи премеждия имахме с това „Сладко отмъщение“, което стана скрита камера на годината.
– Липсва ли ви телевизията?
– Не, не ми липсва. Дори не гледам и телевизия. Не страдам от липсва на внимание. А и телевизията отдавна не ми е самоцел. Най-хубавата реклама за работата ти не е да обикаляш студиата и на зрителите да им втръсне от физиономията ти, а да имаш доволни клиенти.
– Трудно ли беше връщането в ателието ви след 7 години откъсване от модата?
– О, не. Като влязох в ателието, все едно никога не бях спирал.
– А защо се посветихте на кожата, а не на коприната например?
– Не знам. Кожата ме хареса. Опитвал съм се да работя с различни материи, но кожата няма нещо, с което да я сравня. За мен тя е кралицата на модата.
– Работили сте с всички популярни личности у нас, включително и с Лили Иванова. Казвали сте, че се е случвало тя 16 пъти да ви връща тоалет заради един подгъв…
– Цифрата 16 е като нарицателно, но наистина Лили беше много стриктна към тоалетите. Дали ще си поръча панталон или кожено яке, тя винаги точно и ясно казваше изискванията си. Не те оставя като дизайнер да си правиш импровизации. Знае всеки детайл до сантиметър къде трябва да бъде. Но тя е такава във всичко, което прави. Затова е и толкова успешна. Ние нямаме друг аналог като Лили.
– Филип Киркоров също е посещавал ателието ви, какво си купи?
– Ооо той пазаруваше на килограм. Винаги си тръгваше с много дрехи от ателието ми.
– Каква е най-екстравагантната поръчка, която е трябвало да изпълните?
– Благодарение на интернет това, което правя, е достъпно в цял свят. Имал съм поръчки дори от Нова Каледония. Но историята, която ме изненада, е свързана с католически свещеник от Канада. Той направи изключително екстравагантна поръчка – поиска да му ушия кожено расо. Първоначално си помислих дали не става дума за някакъв сексуален фетиш, но пък трябваше да изпълня всичко по канон. Впоследствие той ми обясни, че тъй като в Канада е много студено, на него му трябва расо, което да го пази от минусовите температури.
– С ваши тоалети са излизали на сцена световни групи като „Кис“ и „Бон Джоуви“. Какво е усещането да видите такива големи звезди с дрехи, които са направени от ръцете ви?
– Истината е, че съм се виждал лично единствено с членовете на групата, с която съм израснал и обожавам, „Кис“, и им дадох подарък от мен. Якето за Бон Джоуви пък беше поръчка от мениджъра му за американското му турне. С него не съм се срещал. Но това няма особено значение. Аз към всеки свой клиент се отнасям с еднаква отговорност. Определено обаче си е гордост, като знаеш, че звезда от такъв ранг носи нещо от нашата държава и то е с логото Pentagram.
– В ателието ви има цяла стена със снимки на известни личности, които са с ваши тоалети. Това дава ли ви допълнително самочувствие?
– Има моменти, когато ми се случва да загубя тонус, да се обезверя, да си мисля, че няма никакъв смисъл това, което правя. Тогава сядам на дивана срещу стената със снимки, поглеждам я и си казвам: „Жоро, това всичко е зад гърба ти, това е твоята биография и нямаш право да се отказваш“.
– Имате ли провал?
– Правил съм грешни стъпки, грешни избори, случвало се е да се самозабравя и да си мисля, че всичко ми е позволено. Бях много разглезен от славата и в такива случаи, ако не умееш да навигираш добре, може страшно да катастрофираш. Съдбата обаче бързо те шамаросва и те връща в релси.
– Синът ви вече е голям. Той има ли интерес да продължи започнатото от вас в модата?
– Синът ми тази година ще е абитуриент и се интересува от право, от компютри. Харесва моята работа и се гордее с баща си, но това няма да е негова професия. Той си има своя път.
– А носи ли якета, които сте шили за него?
– Да, разбира се. Има няколко.
– Какво все още искате да ви се случи?
– Желая да продължат да ми се случват неща, които ми вкарват кислород, както сега стана с книгата, защото за мен това е абсолютно нова материя и ми е интересна. Иска ми се да осъществя една моя детска мечта – да запиша музикално парче, да се пробвам в киното и да обиколя земята, за да го видя този свят. Не ме чухте да казвам, че искам да стана политик. (Смее се.) Няма да го чуете и в бъдеще!
Антон СТЕФАНОВ
