Той дава над 200 лева на месец за вестници. Готов е с часове да анализира българската преса и различните интерпретации на събитията в нея. Може да каже с точност кой стои зад дадено издание, какви са политическите пристрастия и бизнес интереси. Той е медиен човек, но също така общественик и спортен деятел. Срещал се е с Тодор Живков, бил е шеф на кабинета на царския спортен министър Васил Иванов-Лучано, а връзките на компанията СИК с медиите дълги години са били в неговите ръце. Очаквах да обядвам с достолепен 85-годишен с човек. Останах изненадана, когато срещу мен застана слаб и енергичен мъж, облечен спортно с червен пуловер, черно кожено яке и маратонки. Венелин Праматаров предложи да седнем в ресторант Kuzina в центъра на София. Сподели, че обожава гръцката кухня и че денят му не минава без чаша узо.
„Всичко ми харесва, като започна от тиквичките и стигна да морските деликатеси – казва Венелин Праматаров, докато избираме какво да си поръчаме от менюто. – Вкъщи често ядем суши, приготвяме сьомга.“
След такова уточнение съвсем естествено е да се спрем на ястия с тиквички и калмари. Допълваме поръчката с гръцка салата и десерт. „Предпочитам узо по всяко време на годината. Уиски не обичам, въпреки че имам колекция, с която мога да захраня три погребения, две сватби и няколко кръщенета“, казва с усмивка събеседникът ми, след което на масата ни пристига чаша узо.
Дали защото обядът ни с Венелин Праматаров е в централен столичен ресторант, но той съобщава, че е трето поколение софиянец. И така някак съвсем естествено започна да ми разказва родовата си история. Тя се оказа прелюбопитна и е свързана с Ванче Михайлов, посветил живота си на българската кауза в Македония, който е първи братовчед на майка му. Дядото на Праматаров пребива две турчета в Ново село, сега квартал на Щип, където семейството живее. Предупреждават го, че са тръгнали да му отмъщават, и той бяга в България. Установява се в София, където започва от нулата. Работи като хамалин в складовете на известния навремето собственик на верига магазини Тебекелиев. Работодателят вижда заряд в младия мъж и не след дълго му дава пари да започне свой бизнес. Началото е магазин за зеленчуци. След това идва семейството, раждат се три деца, едното от което е майката на Венелин Праматаров.
Дядо му по бащина линия е съсечен от турците след Илинденското въстание.
„През 1912 баба ми по бащина линия натоварва на каруца четирите си деца и поема към Бургас“, връща се в миналото Праматаров. След години част от децата пристигат в София, а другата остава в морския град.
„За баща ми знаех, че като е дошъл в София, е започнал да се занимава със застраховане. Той не желаеше да говори много за живота си“, допълва Венелин. Неотдавна дъщеря му, която работи в застрахователна компания, открива, че дядо й е издавал вестник „Застраховател“. Явно това е било временно, защото след това бащата на Венелин Праматаров започва търговия с Гърция и Турция. Бизнесът му върви до идването на 9 септември 1944 година. Интересен детайл от фамилната история е фактът, че бащата заминава за Турция буквално след 9-и. Не е ясно как успява да се измъкне от България. Един ден на вратата на хотел „Перапалас“ в Истанбул се сблъсква с Гешев, с когото се познават. „Всички истории, че Гешев е бил убит, не са верни, казвам ви, че са се срещали с баща ми в Турция след 9-и септември“, разказва Праматаров.
През януари 1950 година животът на Венелин се обръща на 180 градуса и
семейството му, което живее на пъпа на София, на „Патриарх Евтимий“ и „Борис“, е изселено в Червен бряг.
Получават заповед, че за три денонощия трябва да напуснат дома си и да заминат на 150 километра разстояние от столицата. Баща му пуска молба до главния прокурор за преразглеждане на случая. Магистратът обаче не успява да помогне, защото решението е минало през президиума на Народното събрание. Баща му е набеден, че е направил банкет в деня, когато е починал Георги Димитров. Всъщност това не е вярно, тъй като по това време той се е лекува от бъбреци в Хисаря. Другото обвинение е, че е подарил два апартамента на германците. Още по-нелепо звучи и третото „престъпление“ – че на 9 септември под кушетка в дома им е намерена убита германка.
Фамилията заминава за Червен бряг, а имуществото им е почти унищожено. Тогава Венелин Праматаров е 10-годишен. „Чувствах се много добре там, този бит някак си ми пасна. В Червен бряг заедно с нас бяха пратени и други софиянци – индустриалци, генерали, интелектуалци. Спомням си, че от време на време от Луковит идваше писателят Димитър Талев, който също беше изселен“, връща лентата той.
През 1954 г. Венелин решава да се върне и да постъпи в гимназия в София. След дълги перипетии се настанява при вуйчо си.
„Представете си ме на 14 години и без родителите ми. Нямах никакъв контрол.
Бях хашлак“, признава Праматаров. Многобройните пакости, макар и безобидни, стават причина да смени четири гимназии. Истината е, че носи клеймото син на изселени родители. Младежът не може да се примири с упреците. Особено се разгневява на натякванията на учителя си по физика. Един ден взима стола му от катедрата, изважда болтовете и на тяхно място слага клечки за зъби. Така преподавателят се стоварва на земята пред очите на целия клас. Венелин е изключен от гимназията, но пакостите не спират. В следващото училище залива учителката си по математика с кофа вода.
След време цялото семейство успява да се върне в София, а баща му купува малка гарсониера в центъра на столицата. „Бях в единадесети клас, когато започна да излиза вестник „Средношколско знаме“ с главен редактор Владимир Костов, Станах един от първите дописници.“
Тъй като трябва да продължи образованието си, решава да учи в Института за международни отношения в Москва. Баща му го попарва с думите: „Дипломат не е професия“. Въпреки това Венелин се явява на изпитите във Външно министерство и се класира, но баща му категорично забранява да замине. Става голям семеен скандал, след който се налага младежът да започне работа. Венелин изкарва 3-месечен курс на аерогарата и става авиомеханик. Работи 3 години, като записва задочно Икономическия институт. „Беше мъчително следване. Изобщо не ми идваше отвътре“, признава той.
Един ден съдбата отново го среща с Владимир Костов. Журналистът току-що се е върнал от първия си мандат като кореспондент на Националното радио във Франция. Кани Венелин в новосъздадената програма „Хоризонт“. „Той беше събрал много добър екип от журналисти. На всеки от нас дадоха по един голям магнетофон и ни пуснаха да правим репортажи. Междувременно Владо Костов стана главен секретар на Комитета за радио и телевизия и ме прати в телевизията като отговорен редактор на кореспондентите.“
Един ден през 1972 година му се обаждат и го канят да отиде при заместник главния редактор на „Земеделско знаме“. Така попада в международния отдел на авторитетния тогава вестник.
През 1987 година възстановяват някогашния вестник „Футбол“ и главният редактор Стойчо Банчев урежда назначаването на Венелин за отговорен секретар, без дори да го пита. Днес Праматаров с усмивка признава, че за него футболът винаги е бил губене на време.
„След две години дойде 10 ноември. Един ден срещам Пламен Даракчиев и Дончо Иванов, и двамата стажуваха при мен в „Земеделско знаме“ – превърта времето той. – Започнаха да ми разказват как правят нов вестник и поискаха да му стана отговорен секретар.
Събирахме се в дома на писателя Димитър Коруджиев и започнахме да подготвяме „Демокрация“.
Идваха Георги Мишев, Марко Ганчев, Едвин Сугарев, Йордан Василев. На петата или шестата сбирка възникна въпросът кой какъв пост ще заема. Дончо предложи Тодор Костадинов за шеф на културния отдел. Коруджиев стана и каза: „Аз съм против, защото той с нищо не е допринесъл за Десети ноември“. Тогава си казах – пак се раждат активни борци и преди да излезе първият брой, си тръгнах“, допълва Праматаров.
От първите години на демокрацията той си спомня и за срещата си с Тодор Живков. Случва се по време на правителството на Филип Димитров, когато се ражда идеята за диспут между политическите сили за състоянието на страната. Венелин отива в дома на бившия Първи да го покани. Живков гледа по телевизията заседанието на Народното събрание и започва да го разпитва за БСП. След това му предлага на дискусията да присъства Андрей Луканов.
Вестникарската история на Праматаров продължава и с в. „Експрес“, където той става изпълнителен директор. Зад този проект, както и зад следващия „Експрес“, които излиза години по-късно, стои небезизвестният политик и предприемач Любомир Павлов. „Парите за изданието идваха с куфари и отиваха в кабинета на Любо. Той прибираше 45 процента от рекламата – разказва Праматаров. – Един ден ми писна, треснах му вратата и бях дотам.“ Събеседникът ми е живата медийна история на прехода, но с този жест слага край на кариерата си във вестниците.
Гръцкият ни обяд обаче продължава. Храната е вкусна, а разговорът любопитен, в който често се повтаря репликата „Един ден“. Така идва и новият период в живота на Венелин Праматаров. „Един ден разхождам кучето на „Витошка“ и виждам група мъже. Сред тях беше Трайчо Манекена, с когото навремето лудеехме по кръчмите. Той извика човек от групата и му казва: „Ето, за него ти говорех, той ще ти е полезен“. Двамата се срещат на другия ден и
Праматаров разбира, че непознатият мъж е Красимир Маринов
и е един от шефовете на застрахователната компания СИК.
„Видяхме се в кабинета му и той ми каза, че се нуждае от опитен журналист, който да бъде пиар и говорител на компанията му – разказва Праматаров. – Поисках един месец да се опознаем и проверим дали ще се харесаме и след това се съгласих. Преди това обаче поставих условие, че трябва да съм информиран поне за 60 на сто от нещата, за да бъда полезен и точен пред медиите. В кабинета беше и Поли Пантев, който скочи: „Ама как така“. Красимир Маринов обаче го парира с думите: „Той е абсолютно прав“.
Така започва една изключително интересна част от биографията на вече бившия журналист. „В крайна сметка разбрах, че не всичко, което се тиражира по вестниците и подава от полицията за СИК, е истина. Често информацията беше манипулирана и невярна. Полицията играеше някаква своя игра. СИК пък искаше да промени имиджа си“, обяснява събеседникът ми.
Годината е 1995 и освен всичко друго Праматаров започва да помага на Жени Калканджиева и „Визаж“. Бил е на повечето ревютата на модната агенция, както и жури на много от конкурсите „Мис“. „Говори се, че за да стане някое момиче Мис, са давани пари. Не беше така“, твърди той. И до днес с Калканджиева са големи приятели. „Радвам се, че тя израсна в бизнеса“, хвали я той. Праматаров неслучайно е сред почетните гости на 30-годишнината на „Визаж“. Покрай това си спомня за фондацията, която създават с Жени. Името й е „Децата на България“, а целта е да се помага на сираци. Праматаров, който е изпълнителен директор на фондацията, признава, че много трудно са събирали пари за благотворителност. На един от конкурсите „Мис“ в НДК той слага по две манекенки на входовете, които държат запечатани пластмасови кутии за дарения. Преди това отива в детски дом в Скравена и се разбира с директорката да дойде с две дечица на конкурса, за да получат събраните пари. „Знаете ли колко събрахме от пълна зала? – пита риторично той. – 159 лева. Могат да дадат по 80 лева за билет да гледат момичетата, а не искат да помогнат. Беше срамно. Добре че имах у себе си 300 лева служебни пари, та ги добавих към онази смешна сума.“
През 2001 година Праматаров отново сменя попрището и става началник на кабинета на министъра на спорта Васил Иванов-Лучано в правителството на НДСВ. Среща се с много политици, естествено и с премиера Симеон Сакскобургготски. Питам го за впечатленията му от царя. „Той е човек, възпитан да бъде малко над останалите. Умен и хитър е, умее да използва капацитета на хората около него – описва го събеседникът ми. – Доволен съм от всичко, което свършихме през тези четири години.“
Днес Венелин Праматаров с лека носталгия си спомня за тези наситени с хора, случки и събития години. Обича да се оттегля в къщата си в Троянския Балкан. Поддържа тревата, храстите и дърветата там. Има и любимо хоби – събира чинии от всички точки на света, на които е стъпил. А те никак не са малко. В Троян колекцията му е от 120 чинии, а в София – около 30. „Не ме питайте как съм ги донесъл, за да не се счупят“, отбелязва с усмивка събеседникът ми.
В края на обяда той споделя, че е религиозен човек и че манастирите на Атон са особено притегателно място за него. „Ходил съм там шест пъти и сега пак бих тръгнал. Седял съм с дни, подреждал съм библиотеката в нашия Зографския манастир и винаги съм имал усещането, че има нещо извън човека“, казва в края на интересния ни разговор Венелин Праматаров.
МЕНЮ
Гръцки ресторант Kuzina, ул. „Хан Аспарух“ 36, София
Пантцаросалата – 18,99 лв.
Кюфтенца от тиквички – микс от гръцки сирена, йогурт мус – 17,99 лв.
Пресни бейби калмари с тарамас, критамо и мастило от сепия – 27,99 лв.
100 кори „Баклава“ с цитруси и рози – 14,99 лв.
Чаша узо – 5,99 лв.
ОБЩО – 85,95 лева
Петя Бахарова
