-2.1 C
София
понеделник, 17 февруари 2025 г.

Зиятин Нуриев ни води до бялата светлина, която така ни липсва

В първите си есенни дни София винаги се изпълва с превъзбуда – от обърналото ни гръб лято, от предстоящата неизвестност. В целия този шум се явяват глъч, хиляди лица и една особена цветност, обгърнати в лепкавата сивота на делничното. В контраст на нея жителите и гостите на града могат да се потопят в бялата светлина на един от големите майстори в съвременната скулптура – Зиятин Нуриев.

 

Автор: Пламен В. ПЕТРОВ

 

Новата изложба на художника бе открита в столичната галерия „Арте“ и както винаги се превърна в своеобразен празник на смисъла, защото с работата си Зиятин Нуриев не търси изява на ярки пластически идеи, а овеществяване на вълненията на разума. Материализиране на размисли и домогвания до хоризонти, оставащи често не само невидими, но и непристъпни за непосветения. Куратор на изложбата е изкуствоведът Красимир Илиев, който преди няколко години подреди първата голяма ретроспективна изложба на Зиятин Нуриев в Софийската градска художествена галерия. Тъкмо той отбелязва с вещината на познавач, че са изминали 40 години от първата пластика, наречена от Зиятин Нуриев „Бяла светлина“ и представена в Кърджали. Предишната година е направил „Сън“ (Национална галерия), после създава „Безмълвие“ (Национална галерия). Следват десетки творби, най-често наречени „Маска“, в които той чрез лика изследва състояния, простиращи се между стаената скръб, медитативното вглъбяване и херметичното игнориране на околния свят“.

Подредените в настоящата изложба творби обаче ни дават възможност „да се докоснем до неговите последни чувствания на силата на мълчанието като средство за общуване, като стаен вопъл, като зов за съпричастност, като умъртвяване на времето, като стих отвъд словото, като звук от плясъка на една длан. „Както бялата светлина съдържа в себе си всички цветове, така и безизразната маска, каквито на вид са моите маски, съдържа в себе си всички изрази и състояния на човека“, казва Зиятин. Подозирам, че къртейки сивия базалт през далечната 1983 година, в появилата се женска глава е усетил деликатните трептения на притихналото, смълчаното, лишено от устни, безмълвно, криещо чувствата си и поради това излъчващо светлина – човешко същество, от което струи святост. Маските на Зиятин Нуриев. Изваяни с несравнима нежност, те ни предизвикват да ги докоснем, за да се убедим в мистериозното им присъствие, в тяхната реална нереалност. Направени от различни материали – базалт, бронз, теракота, те ни убеждават в призрачността на материята, в привидната истинност на теориите, в недоловимостта на дълбоките чувства, в крехкостта на копнежите, в несломимостта на духа“.

Подобна оценка, колкото и лична да изглежда – всъщност каква друга може да бъде тя, не само ни доближава до разчитането на вълненията от срещата на автора с материала, но и до чувствителността на Зиятин Нуриев към протичащите около нас процеси на етичен и морален разпад, както и към съграждането на новия човек. Роден в село Мост, бъдещият скулптор израства свързан с каменната твърд на Родопите.

Завършил е Казанлъшката художествена гимназия, след това влиза в Академията, специалност живопис. Една година учи при Найден Петков, а втората се прехвърля в специалност скулптура при професор Илия Илиев, където и завършва през 1982 г. От тогава, та чак до днес извежда конкретиката до почти абстрактна форма, използвайки различни материали – мрамор, бронз, дърво, керамика. Още първите му участия в национални изложби са забелязани и откупени от НХГ и СГХГ, както и от водещи галерии в страната. До 1990 г. Зиятин Нуриев работи в България, след това се премества в Истанбул, където е професор, преподава скулптура във Факултета по изящни изкуства при Университета Мармара.

Днес мнозина го определят заслужено като едно от най-големите явления в скулптурата у нас. Оценка, колкото заслужена, толкова и изстрадана. А голямото свидетелство за истинността й е стаено именно в онова, което той ни споделя и в новата си изложба. Не изложба, а съприкосновение до бялата светлина, в която въпреки мрака на материала, въпреки реката от новини за войнстващия около нас свят и нечовешкият облик на реалността, която сме съградили и в която днес трябва да живее, въпреки дори изгубената ни способност да мечтаем, всички ние, колкото и да сме лоши, някъде дълбоко в себе си носим бялата светлина. Дори собствената ни безпощадност е неспособна да я заличи, но малцина могат да я уловят в твърдостта на камъка, в сивотата на линията, в студенината на метала, както това прави Зиятин Нуриев.

 

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img