Брус Абрамсън, realclearwire.com
Светът се изменя. Обсъжданата промяна на националните ни вибрации предполага, че американците започват да я усещат, но случващото се е в огромна степен подценявано. Това, което преживяваме, е от глобално значение: зората на една нова ера. Между 1989 и 1991 г. комунистическият блок се разпадна. САЩ застанаха начело като първия глобален хегемон в историята. Вероятно не е изненадващо, че тази доминация нанесе поражения на националната ни психика.
Най-популярната идея от онзи момент, обобщена в провокативното заглавие на Франсис Фукуяма „Краят на историята“, оформи реконструкцията и експанзията на „либералния международен ред“.
Теорията на Фукуяма гласеше, че наболелият въпрос – как най-добре да се организира обществото – е получил окончателен отговор. Вашингтонският консенсус проповядваше, че свободните пазари и търговия ще насочат всяко общество по пътя към граждански свободи и самоуправление. Либералната демокрация и нейният верен спътник – икономиката на свободния пазар – маршируваха.
Дори приемането да е неравномерно, всяка нация, всяка култура, всяко общество неизбежно ще намери своя път към общността на либералните, демократични нации. Чувствително към възможността някои да възнегодуват, западното лидерство прегърна самоизтръгването, откъсвайки „либералната демокрация“ от всички културни корени, които са допринесли за нейното развитие. В стремежа си да глобализират предпочитаните модели на политическа и икономическа организация, те обезцениха и опозориха всяка културна, религиозна и етична подпора.
Нищо ново под слънцето. Тълпата от края на историята просто актуализираше едно древно послание: Ние спечелихме изненадващо безкръвна победа над страховит враг. Сега всички народи по света ще видят славата на нашите богове и ще се преклонят пред нашата вяра.
Три десетилетия по-късно усилията да универсализираме благата на либералната демокрация се оказаха също толкова безплодни, колкото и всички предишни опити да унифицираме вяра, убеждения, обществена организация и човешко поведение. Научихме отново, че съществува истинско разнообразие между култури, приоритети и ценностни системи. Не всички искаме едни и същи неща.
Катастрофалните американски злополуки в Ирак и Афганистан ясно показаха: Свалянето на омразен, военно по-слаб режим е лесно. Преструктурирането на чуждо общество по свой образ е много по-трудно.
Други уроци бяха по-фини. Бил Клинтън поведе инициатива за отваряне на търговията с Китай, твърдейки, че просперитетът е ключът към свободата. Китайското ръководство обаче разбираше нещо, което западните колеги явно бяха забравили: Голямата и нарастваща средна класа е ключът към стабилност на режима.
Някога западняците разбираха този урок. Държавата на благосъстоянието беше въведена, за да обвърже селяните към режима, като им предоставяше редовни помощи – и така възпираше кървави революции. Социалистите крещяха, че богатите просто подкупват бедните, за да се задържат на власт.
Китай използва богатството си, за да разработи конкурентен модел на управление: авторитарна държава, която следи и налага строги правила в избрани сфери на социалното поведение, докато насърчава активна търговска дейност.
Междувременно значителни мнозинства в западните страни се влюбиха в програмата, която техните лидери прокарваха. Някои хукнаха рязко наляво, възраждайки и измисляйки революционни доктрини, които биха разрушили каквото е останало от Запада. Други се насочиха надясно, копнеейки за възстановяване на културните и религиозни норми, които някога са били в основата на техните общества.
Западното лидерство предпочете силите на „прогресивната“ революция пред тези на „реакционната“ традиция. Двойният шок от Брекзит и Тръмп ги тласна към крайност. Те поведоха война срещу собствените си граждани, обявявайки всеки копнеж по традицията за омразен, опасен и бунтовен.
Темата достигна своя връх през 2020 г. Клаус Шваб, глава на глобалисткия форум в Давос, я повдигна в „Голямото пренастройване“ и „Големият разказ“: Вариантите на китайския модел, които се появиха, за да затворят света по време на COVID, са пример за глобално управление в най-добрия му вид. Те трябваше да станат постоянни, международни и фокусирани върху бъдещи кризи – конкретно, задаващата се климатична криза.
Затворихме кръга: само масово следене и наложени социални регулации могат да гарантират оцеляването на либералната демокрация. Ехото на „ще се научиш да обичаш ближния, ако трябва да ти го набием!“ звучеше силно.
Светът излезе от пандемията през 2023 в състояние, което за мнозина беше повърхностно познато, но някак не съвсем правилно. Управление, лични права, съюзни структури и международният ред изведнъж се оказаха налични за овладяване. Една епоха беше приключила, настъпваше нова.
Когато се пише историята на американската хегемония, тя ще отразява токсичната комбинация от ненадминати иновации, просперитет и технологичен напредък с шокиращ и почти тотален срив на морала, вярата и общността.
Въпросът сега е кои нови направления ще определят бъдещето. Китайският модел остава изключително популярен сред западния елит. Най-силните му привърженици, които вече не са достатъчно популярни, за да управляват сами, се съюзяват с революционната левица във все повече държави.
САЩ са избрали различен път. Новата администрация на Тръмп се стреми да възстанови традициите и нормите. Мрежа от съюзници със сходни предпочитания – Аржентина, Унгария, Израел, ОАЕ, Индия и други – приветства този ход.
Следващите години ще се окажат решаващи. Коя посока ще определи нашето бъдеще? В името на нашите деца трябва да се надяваме, че новият екип във Вашингтон ще избира много по-мъдро от предишния. Наистина живеем в зората на нова ера.
Брус Абрамсън е доктор по компютърни и юридически науки, директор в New College of Florida. Консултант по интелектуална собственост, икономически анализатор, технологичен изследовател и автор на редица книги, сред които „Дигиталният Феникс“ (2005), „Новата гражданска война“ (2021) и „Американският дух или великото пробуждане?“ (2024).