„3.0 килограма щастие“, новият филм на Зорница София Попганчева, отново е посветен на един от най-деликатните човешки проблеми – възможността и невъзможността на жената да бъде майка. Дебатът в него е за различното разрешение на съдбовното предизвикателство пред всяко семейство. Драматичната комедия продължава темите от „Майка“, предишната творба на режисьорката и съсценарист, чиято главна героиня се посвещава на чуждите деца в Африка, след като не успява да роди свои.
Сега публиката става свидетел на сложните отношения между майка, баща, дъщеря и зет. В техните роли са Стефка Янорова, Герасим Георгиев-Геро, Дария Симеонова и Владимир Зомбори. Всеки от героите обича другия, но и сблъсква своята философия с неговата. Всичко се случва между брутално-комерсиалната София и романтичното селище край Бургас Ченгене скеле – между алчния и тесногръд отчужден свят на маркетинга и малкото рибарско общество, което с трепет слуша проповедите на пастора от местната Стайнбекова улица „Консервна“ и аплодира драматизирания финал от великия роман на Маркес „Любов по време на холера“. Хепиендът е гарниран с индийска екзотика.
„Всяка от героините в моите игрални филми е поставена в непреодолима и крайна ситуация. Пътищата, които намира или не, са темите, които ме вълнуват в момента“, коментира Зорница София Попганчева за жените в „Мила от Марс“, „Прогноза“, „Воевода“, „Майка“ и „3.0 килограма щастие“, който вече е по кината.
– Защо в България все още дълго и понякога с мъчителна логистика се стига до премиерата почти на всеки филм, госпожо Попганчева? С вас говорихме за невероятната история в „3.0 килограма щастие“ преди четири години.
– Спомените ми, свързани със създаването на филма, са, както се казва, песен. За това са „виновни“ актьорите и целият екип. Изключението, което помните добре, беше трудното тръгване на проекта поради порочната практика в България да се съдят и блокират тези, които са спечелили държавна субсидия в Националния филмов център. В нашия случай досадното дело беше заведено от „Инкомс“ – първо с аргумент срещу наличния опит на режисьора и продуцента, който беше утвърден с новите поправки в Правилника за прилагане на Закона за киното. Но тези хора не се спряха – дело след дело, стигнаха до извращения като „липсваща дата в протокола на комисията“, като тя по принцип не фигурира в официалния документ.
– Имате ли обяснение за този „феномен“ в киносредите, който заплашва да се превърне в традиция?
– Защо някои колеги вредят, при това без никакъв шанс техните проекти да спечелят, а целта на въпросните личности е само да пречат на другите, е тема, която не се наемам да разисквам. Поради простата причина, че не съм психиатър. За радост и гордост, НФЦ, управляван в момента от Петър Тодоров, от години е гарант за устойчив процес, което не може да се каже за всички подобни институции в Европа. И е редно ние да бъдем на ниво в професията си, като се концентрираме в творчество и производство, а не в дребни разправии. Разбира се, изключвам делата, които в законовата рамка са предизвикани от реален казус, променящ класирането.
– Все пак имаше ли творческа причина, която забави излизането на лентата?
– Да, появи се на финалната права. Оказа се, че жанрът драмеди е доста сложен. Часовникарска работа. Иска се баланс на всички елементи. Само сантиметър повече дължина на някои кадри и хуморът изчезва. Грам повече хумор – и темата олеква. С режисьора по монтажа Мартин Савов – млад колега, колкото търпелив, толкова и отдаден, определено минахме един университет, докато уцелим дозите. Безценен опит и за двама ни. Помогнаха и многото тестове сред зрители, които идваха на вътрешните прожекции, за да дават обратна връзка.
– Откъде тръгва сюжетът?
– Беше 2017 година, точно след премиерата на филма „Воевода“. Лекар, при когото бях на преглед, ми сподели, че е израждал 55-годишна жена, родила внучето си, защото нейната дъщеря не може да забременее. Но на финала никой от семейството не е бил до нея. Въображението ми се подпали – колко неща биха могли да се объркат, докато някой прави добро другиму? Особено във фините полета на чувства, непознати до този момент. Няма коректив и компас в ситуация, в която поставяш началото. Поканих за първи драфт писателя Петър Делчев, диалогист във „Воевода“, а после продължих да развивам сценария с Виктория Пенкова, редовна участничка в сценарните уъркшопи, които водя. С нея за няколко години минахме през много варианти на сценария, безкрайна работа, на която се слага точка чак в монтажа.
– Код за националната философия ли е знаковата реплика на Геро: „Да следваме Божията воля, независимо дали я разбираме, или не“? Българите, общо взето, сме безбожници.
– Българите си имаме собствена визия и трудно се водим. Но това не е задължително негативно. По-трудно ни е обаче да се обединим. Дори когато има обща кауза, се разделяме лесно – индивидуалното при нас е доста силно. Решението на Анастасия, която не се колебае да направи нещо доста радикално и ексцентрично – да помогне на дъщеря си, като износи нейното бебе, влиза в конфликт с волята на съпруга й. С вярата й, с морала и дори със законите. Саможертвата, диктувана от майчината любов, изправя на нож цялото семейство, поставяйки на изпитание любовта между четиримата. А какво е Бог, ако не е любов? Героите минават през различни емоционални бури, докато осъзнаят, че приемането е всъщност другото име на любовта. Поне това е моят прочит. Любов без приемане на човека до теб и на неговата различна истина, на неговите различни избори е егоизъм. Приемането е вече онази всеопрощаваща и всесилна любов, за която говори апостол Павел.
– Имаме ли право да слагаме граници – докъде е възможно неистовото желание за майчинство и откъде започва грехът?
– Това е дебатът, провокиран от филма. Отговорът за всеки е различен. Майката е свята и невинна, когато се бори за добруването на рожбата си. Тогава границите се размиват. Аз оправдавам философията и действията на Анастасия. По-интересното е, че самата тя се изненадва от връхлетелите я неочаквани и забранени емоции, които също разбирам – съвсем различно е под сърцето ти да тупти още едно сърце. Тогава разумът излиза в отпуска и човек се оказва в нова и неизследвана земя, пълна с чувства, които изпитва за първи път. В нея няма компас или някой, който да го навигира – само просветление, което идва след умиротворяването, с разбирането на чуждия светоглед, на чуждите страдания. Откриването на нови пътища в непознатата емоционална вселена, в която всеки може да се въздигне или пропадне, е основният ми мотив за този филм. Какво е „редно“, и какво не е, щом науката го позволява. Трудностите с репродукцията все по-често моделират безброй човешки съдби по цял свят.
– Дали според вас българското общество се интересува достатъчно от различните възможности за майчинство?
– И „3.0 килограма щастие“, и „Майка“, който също е по действителен случай, са за алтернативните форми на родителство. Усилията на Елена Панайотова, прототип на главната героиня в „Майка“, дават резултати вече в продължение на 16 години. Нейните програми за приобщаване на сираци и деца от улицата, които реализират именно родителска енергия, продължават учениците й в Европа и Африка. Достатъчно е човек да е щедър по дух и да има опит, който желае да предаде на децата, и вече е като родител за тях. Тази визия към родителството е освобождаваща и вдъхновяваща. Родител е не само този, който ражда и осиновява, има и други начини, които могат да променят живота на много деца. Важното е да се превърне в кауза, както е за Елена Панайотова и учениците й.
– Бяхте ли планирали промяната във визията на Геро, който се отърва от сериозен брой килограми?
– Не, но промяната много ни помогна да изградим нов Геров персонаж, различен от предишните – драматичен, но и комичен в упоритостта и страстите си. Пастир, който се отказва от паството си, когато се проваля в това да води собственото си семейство.
– Как си обяснявате отчуждението и липсата на съчувствие към хората с репродуктивни проблеми?
– Още при подготовката на „Майка“ с Дария Симеонова открихме колко много семейства живеят с тези проблеми, борейки се да съхранят любовта и приятелството си. Независимо от националността и социалния си статус. Особено жените избягват темата заради натиска на обществото, в което липсват емпатия и разбиране, че искаш да се реализираш като личност, творец и професионалист освен като майка. Реализацията обаче често върви със стрес и с години инвестиция на психологическо напрежение, а те са в обратната посока на майчинството. Обществото видимо съди жени, които не са майки. И това е чиста жестокост. Тези жени и техните семейства често се оказват обсадени от злословия, критика и най-неприятното – от непоисканите „добри съвети“. А имат нужда от подкрепа. От алтернатива и от вяра, че родителският инстинкт може да има различни изяви. Това действа освобождаващо. Но обществото ни е свикнало да критикува – всичко и всички. Липсват ни щедрост и широта, които са предпоставка за благородство. Колко по-леко е всичко и колко по-малко войни ще има, ако хората приемат другите. Алтернативно родителство, инвитро, сурогатно майчинство – това са особено парливи и жегващи теми. Интересува ме въздействието им върху отношенията, върху трансформирането на вече познатите роли.
– Как духът на всяко място влияе върху работата – в планината, където снимахте „Воевода“, в Кения, където снимахте „Майка“, а сега в Ченгене скеле?
– Преди доста години запитах британски артист кои забележителности да видя при първото ми отиване в Лондон. Той ми отговори: „Градовете са направени от плът, не от камъни“. И ми даде телефонни номера на трима лондончани. Това общуване не само промени начина, по който обичам да пътувам – обратно на течението в туристическия поток, а близо до местните и техния живот и среда. Отрази ми се и в професията – от първия ми филм обожавам да работя с натуршчици. Автентичността, която те носят, ми е много вкусна и носи истинност на екрана. Въвличам ги навсякъде, където работя. В „Майка“ беше доста предизвикателно, защото означаваше снимки със сираци и деца от улицата – и в България, и в Кения. В лицата на рибарите от Ченгене скеле е изписано битието им в близост до риска, до стихиите. Морето е най-адекватният фон на ексцентричната любовна история за цялото семейство в „3.0 килограма щастие“. За мен Ченгенето не са толкова сглобените от подръчни материали рибарски къщи, за мен Ченгенето е Митко Брадата, леля Ленче, Марин, Жельо, пасторът и всички останали.
– Кога самата вие сте се убедили в силата на родителския инстинкт?
– Моят пример е майка ми, която дори като инвалид след катастрофата, в която загубихме баща си, не спря да се бори за нас със сестра ми. Спасяваше ни по много начини в сложни и много бедни за нас времена. Майка герой.
– Какво ви е най-интересно от процесите в международното кино?
– Навлизането на женските гласове в тази мъжка професия – не само в киното, но и в сериалите. Женските персонажи престанаха да бъдат клишета. Вече има дълбоки, непредвидими, оригинални жени протагонисти и на големия, и на малкия екран. Историите стават все по-любопитни, гледните точки все по-различни, което променя чувствителността към познатите сюжети. Друга тема, която ме вълнува в световното кино, е навлизането на жанровите миксове. Фестивалът в Кан е водещ в институционализирането на наистина оригинални комбинации, често идващи от Азия, от Африка или от нови автори. С голямо любопитство и страст се хвърлихме и в нашия жанров микс от драма и комедия с нотки на абсурд. Надявам се, че и зрителите ще оценят експеримента.
Снима Калин Терзийски като натуршчик в „Мила от Марс“
Писателят, който си отиде неотдавна, чудесно изиграва гадняр в социален дом за зарязани деца
Зорница София Попганчева от началото на кариерата си доказва, че е от най-смелите жени в българското кино – не само като внучка на летеца изпитател Петко Попганчев или като почитател на екстремните спортове като парапланеризъм, катерене и кайтсърф.
Тя снима дебютния си филм „Мила от Марс“ без пари. Без държавна подкрепа, но с приятели. Тези дни се оказа, че сред тях е и отишлият си без време медик, писател, поет и художник Калин Терзийски.
„Кайо се съгласи да изиграе малката роля на гад в дом „Майка и дете“ – така се наричаха тогава, въпреки че майките липсваха. И той го направи с типичната си радост, с характерната си ирония. Толкова мисли и спомени ми нахлуват, че съм безпомощна да ги подредя. Само толкова много съжалявам, че не сме се виждали напоследък – всеки оплетен, забързан в неговото си. И така до безкрай. Докато някои звездички угасват, а времето заедно се трансформира от повод за смях в повод за сълзи“, написа Зорница София във Фейсбук.
Самата тя е завършила живопис при професор Андрей Даниел в Художествената академия, специализирала е кино режисура при академик Людмил Стайков в НАТФИЗ и реклама в Американския университет във Вашингтон, има и диплома от Училището за визуални изкуства в Ню Йорк. Представя се в над 50 изложби и фестивали по цял свят с видео арт, инсталации, пърформанси, живопис. Казва, че всеки неин филм, дефиниран като феминистки или не, я белязва, защото историята минава през душата й. И след всеки израства в разбирането си за хората, в представите и критериите си за хуманизма.
Никога не сваля гарда – дори през седемте години, през които работи по „3.0. килограма щастие“. Шест пъти кандидатства за субсидия в НФЦ, два от които е първа под чертата. Категорична е кои ще са актьорите й – с Владимир Зомбори са заедно във „Воевода“ и оттогава търси възможност за общ проект, а с великолепните Стефка Янорова и Герасим Георгиев-Геро отдавна мечтае да работи. Преди старта на снимките репетират с отдаденост, която е благословия за всеки режисьор. Вече е готова със следващата идея. Надява се, че рано или късно киногилдията ще се освободи от дрязгите и задкулисните интриги и скандали.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg