11.8 C
София
вторник, 28 май 2024 г.

Валентина Радинска: Българите не приемат сериозно хубавите жени

Автор: Албена АТАНАСОВА

„Нека бъде любов“ се казва най-новият сборник с лирика на Валентина Радинска. Освен поетеса тя е още преводач и журналист, автор на 15 книги със стихове, на литературно-критически изследвания и сценарии за документални и телевизионни филми, на документалния роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“, на автобиографичната проза „Користни записки. По следите на пишещото същество“. Произведенията й в мерена реч са превеждани на всички европейски езици. Носител е на редица национални награди за цялостно творчество.

– Какви стихове събрахте в новата си книга, госпожо Радинска?

– През 2020 г., точно когато пламна пандемията, излезе стихосбирката ми „Премълчаване на зимата“. Повечето стихове, написани след това, влязоха в своеобразното емоционално продължение „Нека бъде любов“. Стихове за копнежа.

– „Нека бъде любов“ е красноречиво заглавие, но каква е цената на онова състояние на духа, в което човек може да изрече тези думи?

– Пътят до него е дълъг. Минаваш през Долините на плача, опитваш се да разбереш на какво иска да те научи всяко срещнато страдание, предателство и разочарование, всяка нелюбов. И ако успееш да продължиш по този път и го извървиш до края, ако освободиш душата си от бурените и бодлите, на финала можеш спокойно да кажеш: Да, въпреки всичко, въпреки безлюбовното и пълно с раздори и омраза време, нека се държим за любовта, нека бъде любов.

– Две от предишните ви книги се казват „Употреба на свободата“ и „Уроци по мълчание“ – ясно е, че говорите за вътрешния свят, но до къде стигна злоупотребата със свободата в обществото ни и защо мълчанието става все по-очевидно?

– Не ми е приятно да го кажа, защото и аз съм дълго време съм била журналист, но медиите са съучастници в насърчаването на мълчанието. Доста допринесоха за него. Много се говореше за свободата на словото, но къде е тя в тези очеизбождащо манипулирани медии, каквито са повечето у нас? Не казвам, че всички са такива, слава богу, не, но в последно време повечето се усъвършенстват в изкуството на премълчаването. Смятат ни за слепи и глухи глупаци, които вярват на всичко, което им се казва, които нямат нищо против да промиват мозъците им и не могат да мислят със собствените си глави. Слава богу, има някои медии, които нарушават този всеобщ договор за премълчаване. Българинът се умори след толкова много години, в които неговият глас не означава нищо и се пренебрегва по унизителен начин. Почти никой от управляващите не се интересува от мнението на хората. Политиците ги интересува съвсем друго мнение. И хората нямат мотивация да говорят, всичко ги мотивира да мълчат. В нашето общество се мълчи за важните неща, а се крещи за незначителните и за онези, които не са от значение за българската ни съдба.

– Преди да си отиде, вашият съпруг, големият режисьор Крикор Азарян, ви казва, че трябва да живеете така, че да можете да пишете. Как живеете днес?

– Съпругът ми беше благородник, духовен аристократ. Той знаеше кои са важните неща в този живот. Знаеше, че за мен литературата е всичко. Че писането е онова, за което съм родена, то е моето призвание и нищо друго не умея. Казваше да правя каквото трябва, за да продължавам по този път. И аз се опитвам да опазя „пишещото си същество“ – персонаж от автобиографичната ми книга „Користни записки“. Да го опазя от калта, с която все по-често ни залива всекидневието. Да запазя сетивата си чисти, да се абстрахирам от злободневието, от пошлостта, от дребното. И да поддържам душата си жива. Изградила съм собствен свят, в който не пускам нищо от изброеното.

– Знаете за българския театър много повече от доста хора, които се пишат служители в храма на Мелпомена – защо според вас скандалите в гилдията периодично се повтарят като в омагьосан кръг?

– Служителите на Мелпомена са особен вид хора. От Коко съм се научила да ги обичам и да уважавам труда им. Докато той беше жив, действително знаех доста неща за театралния живот. Но в случаите, когато понечвах да изразя свое мнение по темата, той ми казваше: „Ти си човек с друга професия, от друга гилдия, не си позволявай да се изказваш за театъра“. И досега продължавам да спазвам тази негова препоръка. Колкото и да знам за театралния живот, нямам право да го коментирам. Ще кажа само, че понякога тези бурни процеси са очистващи.

– В документалния ви роман „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо“ споделяте, че съпругът ви е бил безпомощен пред интригите. Какво беше най-важното му житейско правило – извън прочутите му 10 постулата за театъра?

– Тези дни във Фейсбук няколко пъти срещам постове с тези негови 10 постулата, но кой знае защо към тях са добавени още 4 – извадени думи от интервютата му. Не смятам, че е коректно, не знам кой си го позволява. Знам, че този някой го е направил, смятайки, че е нещо хубаво, но наистина не е редно. В последните дни в болницата, когато Коко вече беше останал съвсем без сили, но все още разговаряхме, го попитах какво според него е най-важното в живота. Отговорът му беше, че най-важното в живота е да даваш. Разбира се, трябва да имаш какво да дадеш на другите. А Коко имаше много за даване. И беше извънредно щедър човек. Научи студентите си на много неща, не само на Театър, а и на Живот… Затова е толкова обичан от тях и досега продължава да им бъде мярка. Няма го повече от 13 години, а учениците му както и преди се вълнуват дали оправдават очакванията му. „Какво ли би казал професорът за тази роля, дали би ме харесал?“ и „Какво ли би казал професорът за нещата, които се случват сега?“ са фразите, които чувам периодично от тях.

– Защо Азарян не направи втори филм след „Всички и никой“ по Радичков?

– Коко заяви, че киното не е „неговото“ изкуство. Затова и не помисли за втори филм. Самият Радичков харесваше филма.

– Да ви върна в детството в Сливен: вярно ли е, че сте искала да ставате циркова артистка?

– О, да, в много ранните ми години. Тогава всички бяхме толкова бедни, а тези циркови актриси бяха облечени толкова красиво и лъскаво. В детството ми циркът беше от малкото силни преживявания. Всяко лято опъваше шатри на площад „Васил Левски“ в родния ми Сливен и за нас, децата, беше истински празник. Момиченцата имахме по една-две басмени летни роклички и не мислехме за повече и за по-хубави. Но се появиха дресьорките и акробатките, плющяха с камшици, люлееха се на въжета под купола с ярките си и красиви тоалети. И развалиха всичко…

– В кой момент разбрахте, че поезията и въобще думите са вашето професионално бъдеще?

– Стана постепенно, лека-полека се изясни, че нищо друго не ме интересува. Написах първото си стихотворение на 10 години. И нямах никаква представа какво правя. После продължих да графоманствам – в големи тефтери с телчета. Особено лятно време беше основното ми занимание. Но не мислех, че върша нещо, с което ще се занимавам цял живот. Просто не можех да не го правя. Още не знаех, че е съдба. Трябваше малко да порасна, за да го разбера. Когато завършвах гимназия, твърдо бях решила да уча филология. Местният вестник вече беше отпечатал първите ми творения. Пътят сякаш сам ме пое по най-естествен начин. Нещо вътре в мен знаеше как да се случват нещата. „Пишещото същество“, за чието съществуване тогава още не подозирах.

– Кой пръв ви вдъхна увереност, когато пристигнахте в София? Как ви приеха в писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5?

– Две години учих българска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Тогава се запознах с Георги Богданов, Калина Ковачева, Ганчо Савов, Владимир Янев… После заминах за Литературния институт в Москва. Когато се върнах, поднових общуването с тези хора. Най-важна роля за мен изигра големият поет Иван Динков. Той ме научи на много неща. Беше безкомпромисен. А в писателското кафене ме приеха с недоверие, разбира се. По някаква причина българинът не е склонен да приема сериозно хубавата жена. А аз бях хубава – значи в никакъв случай не може и да съм талантлива, за умна пък – да не говорим! Та отне ми време да се доказвам.

– Превеждате великани в руската поезия – от Пушкин до Цветаева, Ахматова, Ахмадулина, познавате руската душа: защо според вас много от интелектуалците в Русия не си позволяват да протестират срещу войната?

– Да, познавам руската душа, руската душевност. И не спирам да се учудвам колко повърхностна представа за тях имат западните хора. А ето и отговора, който дава на вашия въпрос моя близка приятелка, известна и талантлива руска поетеса и писателка: „Много от руските интелектуалци носят в себе си онова, което се изразява с думата „съвест“. Дума, която липсва в английския език например“.

– Мислите ли, че изкуственият интелект може да произвежда качествени стихове?

– Не ме разсмивайте. Човекът създава собствения си палач в изкуствения интелект. Но може би точно това заслужаваме.

 – В биографичната си книга „Користни записки. По следите на пишещото същество“, за която споменахте, цитирате удивителните думи на Белла Ахмадулина: „Ние, поетите, сме много користни хора“. Какво в крайна сметка разбрахте за поезията и поетите?

– Белла Ахмадулина беше голяма поетеса, справедливо я наричаха наследница на Марина Цветаева и Ана Ахматова. Чух тези думи от нея в Литературния институт. Бях едва в първи курс, не ми беше много ясно какво точно иска да каже с това, че сме користни хора. Но после, с годините, научих и разбрах много – и все „неутешителни“ истини. Научих, че трябва да дадеш всичко на поезията, абсолютно всичко – времето си, чувствата си, да бъдеш наистина користен, използвайки целия си живот. Всичко, което може да ти свърши работа, да бъде употребено, за да поддържа огъня ти жив, за да продължиш да пишеш. Ако ли не – трябва да се откажеш от поезията. Говоря за случаите, когато тя е призвание, а не хоби. Научих, че на Поезията трябва да се служи като на висше Божество, ако си решил да й се посветиш. Че тя не търпи лъжа и подмяна. И че ако искаш да си истински поет, трябва да си готов да платиш цената. В крайна сметка Микеланджело го е казал много точно: „Изкуството е само за онези нещастници, които не могат без него“.

– Работите в киното в последните му силни години преди 10 ноември: имаше ли тогава задкулисие и звездомания като тези, които тук и сега морят съсловието?

– Работих с прекрасни хора в онези 12 години. Всяка година държавата отпускаше пари за 24 филма – и за дебюти, и за исторически саги, и за съвременна тематика. Представяте ли си, че в творческия колектив „Хемус“, начело с писателката и сценаристката, невероятната личност Свобода Бъчварова, бяха събрани Валери Петров, Радой Ралин, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Анжел Вагенщайн. После дойде и Борис Христов. В съседния колектив беше Константин Павлов… Какво пиршество от таланти! Бях млада тогава и ги гледах със страхопочитание. Никога не съм усетила между тях да има завист, състезание, задкулисие… Напротив – надарени, достойни хора, всеки се отнасяше към останалите с нужното уважение, добронамереност, колегиалност и професионализъм. Колкото големи, толкова и скромни. Думата „звездомания“ те не я бяха чували. Бяха чудесни години за мен, научих толкова много от тези наистина рядко срещани хора.

– Коя е вашата дата за национален празник – 3 март или 24 май?

– Трети март. Това е най-естественият национален празник. Поне за мен. Ако не беше Трети март, България нямаше да я има като държава. Защо го забравяме? И се питам – това ли е най-важната дилема, с която трябва да се занимаваме сега при действително тежки национални проблеми в крайно разделеното ни общество? Както се казва, всичката Мара втасала, няма какво друго да прави. А 24 май е най-любимият ми празник, но той е празник на духовността, писмеността, културата. И е голямо лицемерие в настъпилата повсеместна бездуховност, когато парламентът в най-буквалния смисъл не дава пет пари за българската култура – гласува за нея хомеопатична доза от бюджета, двата празника да се противопоставят за политически цели. На времето съпругът ми беше казал за млад тогава режисьор, който се изживяваше като авангардист, че въпросният господин иска да прави театър, разрушавайки театъра. У нас се навъди порода хора, които се правят, че искат да укрепват държавността и демокрацията, но го правят, като разрушават и държавността, и демокрацията.

– Мислите ли, че културата може да промени политиката?

– Вече едва ли.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img