„Вашият живот може да се обобщи с една дума: да превеждаш. Вие преведохте думите, които вече живееха във вас, превърнахте ги в творби и помогнахте на толкова много други хора да открият своите. Чрез писането, четенето и размисъла вие превърнахте превода в житейско изкуство. А за вас всичко започна с буквите“. Тържествено приповдигнатите думи са на френския президент Емануел Макрон, с които той връчва Големия кръст на Националния орден за заслуги на 14 септември в Елисейския дворец. Отличието за заслуги е френски, а сребърната звезда на Големия кръст заблестява на гърдите на българката Юлия Кръстева.
Този момент е поредният блясък в една френска корона от признания за родената в България интелектуалка. Преди това тя вече е получила титлите Офицер на Почетния легион и Велик офицер на Почетния легион. Защото за Франция проф. Юлия Кръстева отдавна е институция, титан на структурализма и психоанализата, мислител, променил интелектуалния релеф на XX и XXI век.
Но под тежестта на френските ордени лежи една друга, по-далечна и скромна реалност.
Защото, както самият Макрон отбелязва в речта си, за Юлия Кръстева всичко започва с буквите – с онези трийсет знака от кирилицата, които тя научава като малко момиче в прашния Сливен.
Това не е първо високо признание за професор Юлия Кръстева. През 2015 година тя е обявена за Кавалер на Ордена на Почетния легион на Франция от тогавашния президент Франсоа Оланд. Еманюел Макрон повишава статута на писателката, семиотик, психоаналитик, лингвист и философ, наричайки я „най-влиятелната публична интелектуалка на нашето време.
„Вие сте българка – заради рода си, по рождение, в младостта си. Но вие сте и французойка – заради вашите текстове, заради вашите любови, по ваш избор. Но вие сте и гражданка на Републиката на буквите, чийто паспорт са книгите и чиито граници са пътищата“, казва още в речта си Макрон.
Френският президент очевидно изобщо не е впечатлен от информацията, която през март 2018 излиза от Комисията по досиетата в България и последвалия сериозен скандал. Оттогава въпросът – била ли е Кръстева агент и секретен сътрудник на Държавна сигурност или не – виси. Проверката тръгва заради нейното членство в редколегията на „Литературен вестник“. Кръстева ситуира случая в контекста на феминисткия дебат #MeToo и го свърза с другия актуален проблем – фалшивите новини. Тя отрича всичко и нарича акцията „клеветническа, гротескна и невярна“, а целта й окачествява като „атака срещу честта й“. За френския интелектуален елит тази атака е недопустима. За Левия бряг в Париж Кръстева
отдавна е паметник, последната жива нишка, която ги свързва с епохата на Сартр,
Лакан и Фуко, чиято чест Франция брани като своя собствена. И докато младото поколение дигитални феминистки понякога я гледа хладно заради отказa ѝ да се вписва в лозунги, в залите на Университета Париж VII, известен с официалното си име „Дени Дидро“, тя остава абсолютна примадона. Пред студентите си Кръстева преподава не просто семиотика, а бунт. С характерния си мек, но режещ френски акцент тя от години ги учи, че университетът е място за радикално мислене, изисквайки от тях пълно интелектуално подчинение. Самата тя, пристигнала някога като чужденка във Франция, винаги е проявявала слабост към студентите космополити, карала ги е да анализират травмите зад думите и да превръщат болката в теория. Защото, както самата тя обича да казва: „Назоваването на страданието, въздигането му, разчленяването му на малки компоненти – това без съмнение е начин за обуздаване на мъката“.
Прочутата феминистка за първи път разказва живота си в „Пътувам себе си“. Книгата е написана под формата на интимни диалози с френския психоаналитик и писател Самюел Док. Тя е едновременно личен мемоар и дълбоко психологическо изследване на собствената ѝ идентичност. В нея Юлия Кръстева не прави равносметка, защото твърди, че всяка биография „преправя“ истината. Книгата излиза на френски в края на 2016 г. (а на български през лятото на 2018 г., малко след скандала с Държавна сигурност). Тъй като разговорите за нея са водени преди разкритията на Комисията по досиетата, в книгата темата за ДС не присъства. Вместо него Кръстева разказва за жена, която превръща самотата в езиково оръжие, обобщавайки съществуването си между двата бряга с думите: „Най-голямото ми лично признание е да не се чувствам нещастна като чужденец“.
Тя нарича България „страна на кръстопът с бунтовен народ“
– може би защото самата тя е родена в Сливен. Семейството й напуска провинциалния град, за да се установи в София, където бащата, богослов по образование, работи като счетоводител в Светия синод.
Юлия първо учи френски при сестрите от Ордена на Свети Доминик, а после усвоява езика на Бодлер в някогашния алианс, където децата изучават чужди езици. Чете денонощно. В крехката тийнейджърска възраст страстно поглъща романите на Достоевски въпреки възраженията на баща й, който нарича творбите на писателя разрушителни, демонични и отегчителни. Заедно със сестра й Иванка са закърмени с думите, че единствената цел на баща им е да ги измъкне от тоталитарната държава.
Юлия кандидатства в Английската гимназия, но не успява да прекрачи прага й. Получават писмо, че тъй като не споделят комунистическите идеали, за момичетата от подобни семейства няма място в елитните училища на столицата. Въпреки това обаче става ценен сътрудник на вестник „Средношколско знаме“, тъй като говори руски, френски и английски и интервюира чужденци, които гостуват в България. Сред тях са и съветските космонавти Валентина Терешкова и Юрий Гагарин.
Сестра й Иванка първа поема пътя към света, след като я приемат да изучава цигулка в Московската консерватория, а след това тя отпътува за Швейцария. В оазиса на икономическото благополучие самият Пиер Булез – един от най-известните класици на XX век, й осигурява достъп до Консерваторията на Базел. Юлия следва в катедра „Романска филология“ в Софийския университет, става аспирантка по литература и работи на хонорар във в. „Народна младеж“. По това време генерал Дьо Гол смята, че демокрацията скоро ще се установи на Изток и раздава докторантски стипендии на младежи от комунистическия лагер. Сред тях е и Кръстева. Радостта на семейството е огромна и родителите й я качват на първия възможен самолет. В навечерието на Коледа на 1965 година с чисто нов куфар и банкнота от 5 долара в джоба Кръстева каца в Париж.
Смята се, че първите ѝ контакти с Държавна сигурност са именно от този период
– няма начин някой да тръгне за деветмесечен престой в капиталистическа страна, без тоталитарната власт да тества лоялността му дори чрез разкази на съседите и кварталните отговорници. Възможно е тази невидима сянка да я е следвала от стъпването й в Париж, но Кръстева превръща своята различност на източноевропейка в теоретично оръжие. Докато френското общество по-късно ще я припознае като своя интелектуална кралица, в тези първи месеци тя е просто чужденката, която носи демоничните светове на Достоевски и бащиния бунт срещу системата. Бързо научава, че френският елит се прекланя пред радикалната мисъл и стъпва в университета като мислител, който тепърва ще диктува правилата на играта. Години по-късно, вече от позицията на професор в Париж VII, тя ще учи своите международни докторанти да използват болката от липсата на родината като интелектуален бунт. Защото за нея езикът на новата родина е единственото сигурно убежище от миналото.
Париж през 60-те години кипи. Младата българка не просто се адаптира, тя го завладява.
Със своята уникална проницателност и интелект, бързо става част от ядрото на авангардното списание „Тел Кел“ и се омъжва за неговия идеолог – писателя Филип Солерс. Любовта им е от пръв поглед. Обикалят парижките ресторанти, целуват се по спирките. „Не бях нито лесна, нито задръстена“, пише Кръстева по-късно. Женят се през 1967 г. Солерс е левичар – като повечето водещи интелектуалци в Париж, въпреки че фамилията му живее по стандарта на едрата буржоазия. След години двамата ще разсъждават в обща книга върху брака си като „изкуство“.
Мъже като Ролан Барт, Жак Дерида, Жак Лакан и Мишел Фуко не просто я приемат като равна; те се вслушват в нея. Юлия Кръстева ражда термина интертекстуалност, бърка надълбоко в човешката психика през психоанализата, изследва ужаса на абжекцията – онова първично човешко отвращение към нещата, които размиват границите между живота и смъртта, между нас самите и чуждото и пренаписва концепциите на феминизма.
От катедрата в Париж VII до Колумбийския университет в Ню Йорк, Юлия Кръстева се превръща в икона на глобалния интелектуален елит. Тя не просто преподава, а диктува модата в мисленето. Студентите я виждат като магнетична, но дистанцирана примадона на Левия бряг, която изисква абсолютно интелектуално подчинение и учи младите умове, че езикът има плът и че университетът е място за радикален бунт.
Но в биографията на всеки голям мислител има разломи, където светлината на прожекторите се сблъсква със сенките на миналото. През 2018 г. от архивите на ДС изплува името „Сабина“. Комисията по досиетата обявява, че световноизвестната Юлия Кръстева е била регистрирана като секретен сътрудник и агент за влияние на Първо главно управление през 70-те години. Досието съдържа доклади, картончета, срещи в парижки кафенета с български разузнавачи.
За френската културна общност това разкритие действа като взрив, но елитът бързо се мобилизира в нейна защита. За французите тя е национално съкровище и последната жива връзка с епохата на Лакан и Фуко, чиято чест не може да бъде петнена от тоталитарни архиви.
В интерес на истината, в съответните архиви няма документи, които са писани или подписани от самата Кръстева, а само „донесения“ за нея от оперативни работници. Няма съмнение, че целият флирт на Кръстева с тайните служби е заради семейството й. Според твърдения бившият главен редактор на вестник „Народна младеж“, който е кореспондент на БТА в Париж, я насърчава „да бъде полезна на родината“, но тя иска да бъде полезна и на най-близките си. Успява да издейства продължаването на паспорта на сестра си, която също се установява в Париж. Гостуването на родителите им във френската столица обаче никак не е безпроблемно.
Междувременно Кръстева и Филип Солерс късат връзките си с Френската комунистическа партия, а през 1975 година се ражда синът им Давид, но на баба му и дядо му от София е отказана виза за Франция. В този водовъртеж от натиск и идеологически сблъсъци, Юлия изгражда своята най-дълбока психоаналитична философия. Години по-късно тя ще напише: „Назоваването на страданието, въздигането му, разчленяването му на малки компоненти – това без съмнение е начин за обуздаване на мъката“.
Юлия дори заплашва чиновниците в българското посолство, че съпругът й ще пусне статия във вестник „Монд“ за това как нарушават човешките права.
Пред френския печат тя нарича документите „постфактическа инсценировка“, грозна клевета и тоталитарна манипулация на бившата комунистическа тайна полиция. Зад нея застава голяма част от френския елит, виждайки в случая опит за очерняне на едно голямо име. За Париж Кръстева е паметник, национално културно съкровище, чиято чест страната на петлите брани като своя собствена, отказвайки да позволи на сенките от Студената война да затъмнят нейния интелектуален блясък.
Скандалът стига до ушите на външния министър Петър Младенов.
Според анализаторите на проблема с досиетата Юлия Кръстева приема сътрудничеството с ДС и заради кариерата си. Неслучайно оперативен работник докладва за нея: „Тя работи по нейния си начин – иска много от нас, но не желае да дава“.
В по-ново време Юлия Кръстева казва, че майчиният ѝ език не е този, на който мисли, а тя е европейска гражданка с френска националност и български произход, „осиновена“ от Америка. Когато преди години си идва в България, е потресена от мрачния пейзаж и сърдитите физиономии. Днес нещата са коренно променени, а на лекция в Софийския университет Кръстева казва: „Никога няма да забравя какво дължа на страната на моя произход – България. Тя е родината ми“.
Интелектуалката е сред 100-те най-влиятелни умове в света в класацията на щатското списание Foreign Policy. Сред най-известните й творби са „Революцията в поетичния език“, „Истории на любовта“, „Черно слънце. Депресия и меланхолия“, „Сетивното време. Пруст и литературният опит“, трилогията „Женският гений: Хана Аренд, Мелани Клайн и Колет“, „Омраза и прошка“, романите „Самураите“ и „Убийство във Византия“. Тя определя себе си по-скоро като „енергична песимистка“, която цени „активния разум“.
Петя Бахарова