Христо Мутафчиев е в пълна бойна готовност за новия арт сезон: репетира две роли в два театъра – в Народния и с трупата на Добрич. Като шеф на Съюза на артистите, планира и решителни синдикални действия, свързани най-вече с бюджета за сценичните изкуства за 2024 година. Засега няма предложение за участия във филми или сериали, но не страда, защото има достатъчно работа на сцената и като профсъюзен лидер.
– Господин Мутафчиев, дали евентуално делово приятелство с финансовия министър би решило по-бързо проблемите с парите във вашата гилдия?
– Не знам кой в тази държава е близък с финансовия министър. Нито до каква степен подобна близост би била полезна за бюджета на културата. Нищо няма да се промени, докато финансовият министър, който и да е той, не осъзнае, че парите за култура не са разход, а инвестиция. И ако той не мисли така, при всяка възможност и необходимост ще реже парите за ресорното министерство. Скоро ще поискам среща с Асен Василев. Някои неща в културата не са му много ясни – но пък и не е длъжен да ги знае. Това е работа на съответните му съветници. Явно не са подходящите хора, които могат да дадат качествено мнение. Финансирането на културата с държавни пари в България е много далеч от системата на Запад, където частните инвестиции в изкуството носят печалби, а меценатите ползват данъчни облекчения.
– Ще се справят ли театрите и оперите в рамките на наскоро гласувания бюджет?
– Сега целта е те да се съхранят до края на годината. Бюджетът, естествено, е недостатъчен, но е реално съществуващ. Голямата битка ще е за следващия – да се увеличи поне с 300 милиона. Това първо ще покаже отношението на управляващите, които и да са те, към хората на културата, и второ, ще постави някакъв ред в проектите. Сега ние, артистите, не знаем какви пари реално ще получим от хазната. Всички театри планират по-високи приходи. Те и през изминалия сезон не бяха никак малки. Но държавата ни наказва – не ни разрешава да съберем спечелените от нас пари със субсидиите и да се получи нормален бюджет.
– Това не е справедливо, след като сте ги изкарали с труд и талант.
– Да, така е, но в действие са рестрикциите – печалбите трябва да са до 105 процента, цената на субсидирания билет е до 20 лева, спектакли, правени за малки зали, не могат да получат облагите, гостувайки в по-големи с повече места. Така е по методиката.
– Като ви слушам, ми се струва доста мухлясала системата.
– Мухлясала е, подлежи на актуализация, която пък зависи от гледната точка на министъра.
– До къде стигнахте в разговорите с културния министър Кръстю Кръстев?
– Нямаме противоречия. Предстои съставянето на работна група, в която да започнем обсъждането на идеите и предложенията – на Министерството на културата и на Съюза на артистите. Да ги обединим, да ги пуснем за обществен дебат и да се внесат за промени.
– Ще се виждате ли с Асен Василев?
– Досега нито той е изявил желание, нито аз съм бил настоятелен, но ще е добре да уеднаквим говоренето си, свързано с парите за сценичните изкуства. Напоследък на Асен Василев едва ли му е до мен и до хора от нашата гилдия. Но ще го изчакам, аз съм търпелив човек.
– Вече притежавате всички качества за министър – компетентност в администрирането на културата, здрави нерви, топки, име…
– Притежавам ги отдавна, но не ме влече. Министерството е много тежък сектор. Всеки министър, който и да е той, вечерта преди да поеме поста, крои грандиозни планове: Ще направя модерна методика, ще променя закона, ще изнеса културата извън България, ще увелича парите за всички, ще ремонтирам… На сутринта, вече като министър, върху бюрото му изсипват един куп докладни, от чието съдържание му се изправя косата: изгоря покривът на Русенската опера – 20 милиона. Тече покривът на Габровския театър – 10 милиона. И така до безкрайност. Когато си тръгне от министерството, се пита: „И какво направих? Нищо. Моите велики идеи пропаднаха“. Системата е затлачена много отдавна – явно беше, че няма да издържи. Начинът на финансиране трябваше да се промени в началото на 2000 година, да се подходи стратегически и политически. Но недалновидни хора управляваха културата, сега берем плодовете на поразиите им – един от тях, Николай Поляков, съсипа цял театър на пъпа на София. И то не от лошотия, а защото направи грешни ходове. А ние сме една шепа хора – и с Вежди Рашидов съм приятел, и с Боил Банов, и с Кръстю Кръстев се познаваме още като беше шеф на театъра в Смолян, играл съм в Пловдив. Както се казва на жаргон, плюли сме си в устите. Но какво от това – всеки министър придобива макро мислене, загърбвайки конкретиката, това са правилата на играта. Организации като Съюза на артистите са тъкмо за това – да сочат проблемите на деня, за да бъдат остойностени и решени.
– Разкажете за новия ви моноспектакъл в Народния театър със знаковото име „Боже мой“.
– Красив, дълбок, личен, силно емоционален, особен текст на Теа Денолюбова. Христос разголва душата си, връщайки се на този свят, за да разбере дали хората се справят със живота. Той обаче е реално съществуващата личност, човек от плът и кръв. И говори за величието на тялото – заклеймено в някои книги. Няма как да има любов между хората, ако са безплътни. Според Теа тялото е невидима душа, а душата е невидимо тяло. Никой не изчезва напълно, ако след смъртта му продължаваме да усещаме неговото присъствие. Затова в пиесата й още някой – невинно момиче, се обръща гневно към баща си, който си отива без време и я оставя сама. Пита го защо й причинява подобно страдание. На финала Христос я успокоява, че той ще бъде нейният баща – ще й носи торбите с пазара, ще я пази от нахалните момчета…
– Вероятно има и социални послания.
– Христос задава въпрос на баща си: Защо на 100 километра от тук убиват хора със снаряди, върху които техни братя са написали „Христос воскресе“, а той, Богът, мълчи. Казва му още, че това мълчание не е добрият начин да направи впечатление. Текстът в никакъв случай не звучи богохулно. „Татко, ти защо ни изостави – защо изостави хората?“, пита Христос. Но Христос не означава богопомазан – самият той в пиесата на Теа мисли, че е по-скоро наказан от родителя си, затова изкупува чуждите грехове и го разпъват на кръста.
– Късметлия сте вие, върви ви на пиеси.
– През моя живот винаги съм попадал на уникални драматурзи. В самото начало на кариерата ми се сблъсках с Йордан Радичков в „Суматоха“, Иван Добчев я постави в Народния. Още тогава разбрах, че няма друг като Радичков. Беше много изненадан, когато Петраки, моят герой, на въпроса „Ти кой си, бе?“, отговори „Пет ракии, Пет ракии, Пет ракии…“ „Не съм очаквал, че името на Петраки идва от пет ракии“, забавляваше се от сърце Радичков. Един ден Стефан Цанев ми звънна: „Пращам ти нещо, виж го, ако ти хареса, ще говорим“. Прочетох „Плач на ангел“ и предупредих Стефан: „Ако го дадеш на някой друг, ще изтрия телефона ти“. Седнахме и го направихме. Но нашето партньорство започна с „Духът на поета“. Стефан Цанев като че ли не очакваше да имаме подобен успех. Видях огромна изненада в очите му на премиерата – изненада и сълзи.
– Защо спектакълът „Духът на поета“, в който бившите апостоли на свободата и настоящи властници Стефан Стамболов и Захарий Стоянов дори насън изпитват ужас от съда на Ботев, продължава да е толкова актуален?
– И ще става все по-актуален в объркания ни свят, в който управляващите постоянно се сменят, а обикновеният човек постоянно пита: „Какво ви става, бе, хора?“ Стефан Данаило, миличкият, зададе този въпрос на депутатите, когато откри Парламента като доайен: „Колеги, като ви гледам едни готини и усмихнати, не мога да разбера какво ви става, когато се качите на трибуната“. Това е темата и в „Духът на поета“ – политиците забравят, че идват от улицата, от народа, надуват се, грижат се единствено за собствения си джоб. Когато тръгва слухът, че Ботев е жив, че ще се завърне, ще влезе във Великото народно събрание и ще търси сметка за предателствата и зулумите на довчерашните си съратници, всички депутати взимат седмица отпуска и подвиват опашки в родните си села. Парламентът спира да работи. Защото Ботев е бил калъчкаджия – вади сабята и действа.
– Със Стефан Данаилов често ли бистрехте политиката?
– Много си приказвахме. Беше ми като тамада. Една вечер играехме „Сън в лятна нощ“. Вече бях излязъл от сцената и вървях по коридора, когато вратата на неговата гримьорна се отвори, той си подаде ръката, сграбчи ме и ме придърпа вътре. „Ицко, седни да ти обясня някои неща, моето момче“. Той ми даде един от най-важните съвети: революцията е до време, нататък ти трябва еволюция. Обясни ми, че ако искаш да промениш закон, не става с крясъци в медиите. Първо убеждаваш министъра, че трябва да се случи, после убеждаваш депутатите от Комисията по култура, че са длъжни да разгледат казуса и да гласуват, после се връщаш при министъра и го притискаш, за да побърза – днес, а не утре. Стефан ми показа пътя, отдавна не се колебая, спестява много време в лутане. Имам ли кауза в сърцето, я водя към успешен край. При мен няма „Не“ и „Не може“.
– Винаги се чудя при тоя ви твърд характер как се спогаждате с режисьорите.
– Винаги съм бил пластилин в ръцете им – Сашо Морфов, Бина Харалампиева, Иван Добчев. Вече освободих пълния щат в Малък градски театър „Зад канала“ – не смятам за коректно да получавам заплата само за една роля в представление, което се играе един път в месеца или по-рядко. Не е морално, нека директорът Бина Харалампиева да назначи млад колега. Вече съм изцяло в Народния, където играя в два хитови спектакъла, а скоро ще излезе и трети.
– Вече съвсем отвътре, как преценявате: изтлява ли драмата в Народния покрай освобождаването на Александър Морфов?
– Драма реално няма. Мисля, че колегите – и актьорите, и техническите екипи, искат да работят, без да им се пречи. Те не са „за“ Сашо Морфов или „за“ директора, нито са „против“ Сашо Морфов или „против“ Васил Василев. Единственото, което ги интересува, е да бъдат оставени на спокойствие. Ако периодично се появява настървяване, нахъсвано от медиите, то е само защото някой спъва хората в Народния – с негативни емоции, интриги, дрязги.
– Знае се, че винаги сте били приятел с Морфов. Чувате ли се с него?
– Да, така е, бил съм. Отношенията се променят. Не сме общували отдавна, пътищата ни напоследък не се пресичаха.
– Вие бихте ли работили отново с него?
– Не съм сигурен. Едва ли той би ме поканил в момента.
– Кой е режисьор на „Боже мой“?
– Стоян Радев. В моята кариера той е първият толкова спокоен и уравновесен режисьор, да не говорим колко е интелигентен и добре подготвен в тънкости за всеки текст. Позволява на актьора да бъде свободен, да прави каквото иска, за да се получи представление, а не режисьорско виждане.
– В Добрич репетирате в „Църква за вълци“, пиесата на Петър Анастасов, която Николай Ламбрев преди години постави в Народния, а после по нея направи и сериал за БНТ.
– Да, във филма играх Лазар, сега, в представлението на Стефан Спасов, съм Господа.
– Много божествен ви се очертава новият сезон.
– Ще видим докъде ще го докараме. В сериала Мишо Мутафов беше страхотен като Господа. Този герой е влюбен във Велика, с която някога са имали детенце, което е умряло. И той строи църква като изкупление. Но тя е на баир и попът, който я освещава, казва, че няма кой да се изкатери там, на високото – затова църквата не е за хора, а за вълци. А когато се чува воят им, значи, че се молят. Долу, в полето, хората се ръфат като вълци, а горе, на баира, зверовете се молят като човеци. Шантава работа.
– Всичко ни става все по-шантаво. Дори за националния празник не можем да се разберем.
– Против съм едни празници да се зачеркват за сметка на други, да се зачерква самата история. Да, тя е много противоречива, особено за трети март. Ако търсим баланс във везните на българската човешка природа, който иска, да празнува трети март, който иска – 24 май. Дай ни на нас празници. Дори слънцето посрещаме на първи юли. Но още от траките имаме култ към слънцето, а не заради „Юрая Хийп“. Виж, не знаем думите на националния си химн, но пеем „Джулай Морнинг“. А само времето ще покаже дали трети март е най-подходящият. Чух, че от османските архиви излизат все по-интересни документи – особено по темата кой е виновен България да е това, което е в момента. Но ние имаме навик да разпарчетосваме и игнорираме историята, която не познаваме.
– Много хора ще ви възразят.
– Да, тези, които висят в палатковия лагер около Паметника на съветската армия – и то по единствена причина. Защото не са на море.
– Замисляте ли общ проект със сина ви Асен, един от най-младите и талантливи актьори в Сатирата?
– Не. Той има свой път, да върви сам по него. Един ден, докато живееше в Лондон, ми се обади и каза: „Баща ми, искам да се прибирам в България, да се занимавам с театър, но не знам точно какво ще правя“. Тогава звъннах на майка му, Лиза Шопова: „Вземи напиши пиеса за мен и Асен“. И тя написа „Трима мъже и една Маргарита“. Тогава имаше необходимост да съм до него на сцената. Но сега не искам да се бутам някъде, където не са ме поискали. Ако утре някой режисьор ме покани заедно с Асен, бих се засилил веднага – дори без да знам какъв ще е текстът. Отдавна знам, че актьорите правят пиесата да изглежда така, както те искат. Научих го по пътя.
– Другите ви две деца влече ли ги изкуството?
– Не държа да ги влече. Благо е фитнес инструктор. Става за кино, но някой трябва да го види, така че се активирал в социалните мрежи. Малко е вълк единак. Ая е едва на 15, рано е да я мисля.
Снимка: БНР
