Иво ДИМИТРОВ
Иван Вукадинов е най-безспорният български художник. Няма познавач, който да не признава първенството му.
Големият френски изкуствовед от български произход Андрей Наков, носител на голямата награда „Борден“ на Френската академия на науките за 2007 г., го определи за номер едно в родината ни и го сравни единствено с Владимир Димитров-Майстора. Независимо че творят в различни епохи и Вукадинов е от поколението на бунтарите през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век. Дори гилдията, в която чисто по български професионалната завист често доминира, говори с уважение за него. Колегите го гледат с възхищение и респект. Сякаш идва от друга планета.
„Той е Господ на българската живопис“, отсича преди години художникът Тома Трифоновски. Когато вижда един негов студентски натюрморт, професор Илия Петров, на когото е именувано Националното училище за изящни изкуства и който е един от учителите на Иван в академията, казва: „Момче, прибери тази картина. Трудно можеш
да я повториш, а и ще те намразят от завист не само състудентите ти, а и професорите…“. Седмица след като вижда картината „Кошница с картофи“, преподавателят му по живопис и негов курсов ръководител проф. Ненко Балкански рисува „Кошница с круши“. Разбира се, бай Ненко признава таланта на ученика си и след дипломирането му го кани за асистент. Когато се среща с баща му да го убеждава, Борис Вукадинов мъдро отвръща: „Аз мислех, че Иван ще става художник,
а сега му предлагате да е нещо като помощник-учител…“.
След като вижда тази картина „Кошница с картофи“ на студента си Иван Вукадинов, проф. Ненко Балкански рисува „Кошница с круши“
Наследил бащината си гордост, най-добрият художник у нас, който на 19 март навършва 90 години, решава да не губи за нищо на света свободата си. Чуждо му е
ласкателството, не му идва отвътре да се подмазва на силните на деня, за да пробива. В епохата на развития социализъм е можел да бъде един от най-близките придворни на Людмила Живкова, но вместо да се намести в кръга й, в който тя самата го кани многократно, избира живота на творец и свободата на душата. Неговият състудент от академията Добри Лещаров разказва навремето, че дъщерята на първия партиен държавен ръководител Тодор Живков много се е ласкаела Вукадинов да влезе в нейния кръг. „Иван беше обаятелен – красавец, висок, изправен, модерен и горд мъж. Всички жени тичаха след него. Беше гадже с Ваня Дечева (красивата художничка,
дъщеря на големия живописец Данаил Дечев), а двамата бяха една от най-забележителните двойки в София. По онова време Людмила много искаше да се сближи с него.
Канеше ги с Ваня на неформалните сбирки на хора на изкуството и културата в началото на 60-те години, така наречените „петъци“, в апартамента до гробницата на Батенберг. Бяха едни от първите на тези петъци заедно с Йонка Коцева, Вера Ганчева, Александър Фол, Живко Попов и Любомир Левчев. Преди да се появят Светлин Русев, Павел Писарев, Златка Дъбова, Христо Нейков и разни други. Иван обаче не беше от
хората, които ще се домогват до принцесата и ще се задържат дълго в този кръг, където лицемерието няма как да се скрие. Знам, че Людмила Живкова много настояваше точно Иван да й направи портрет, но той се правеше на разсеян и бягаше по тъча. Очевидно нямаше намерение да я рисува, а това със сигурност беше един от ключовете към кариерата. В същото време разни като Светлин Русев се натискаха и изхабиха по един тон бои за нейни портрети. Ама Иван пак победи, защото Людмила се разведе с първия си мъж и когато взе Иван Славков до себе си, се оказа, че Батето боготвори Вукадинов, защото бил много добър спортист и се познавали още от Коньовица“, разказва приживе бай Добри Лещаров.
Александър Лилов (вляво) и Светлин Русев по време на юбилей на Цанко Лавренов (седналият вдясно)
И като стана дума за Светлин Русев, това име ще върви като тънка червена линия през живота на Иван Вукадинов. Не защото дългогодишният надзирател в изкуството е имал силата да промени по някакъв начин човека и художника Иван Вукадинов, а защото е дал всичко от себе си да го обезличи, да му разсипе кариерата и да го унищожи като творец, опитвайки се с всички средства да неглижира огромните му постижения. Тук е мястото да подчертаем, че за целта Светлин Русев е ползвал най-вече близкия си член
на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов и още няколко от техния кръжец. В същото време много хора на високи позиции нескрито са симпатизирали на Иван
Вукадинов и искрено са харесвали това, което прави.
Художникът никога обаче не си е позволил да ги потърси за помощ в трудни моменти.
Не е различен и днес Вукадинов – горд и силен. Точно срещу човек с такъв дух и порив за свобода воюва Светлин Русев, който е имал неограничена власт в СБХ цели 45 години. До самия край на дните си през 2018 г. той живее с неудобството Иван Вукадинов, който му е като греда в окото. Светлин е държал ножа и хляба и определял кой художник докъде трябва да стигне в изкуството. Русев не успява да преглътне огромния живописен талант на колегата си и така Вукадинов не получава нито една контрактация, която да му осигури нормално съществуване. На практика Светлин Русев не иска да се знае, че има такъв творец, и умишлено го запраща в склада на изкуството. Нещо като опит за творческо убийство. Не успява да постигне плановете си, защото, макар и малко, очите, които са видели творбите на Иван, остават отворени и жадни за неговата живопис. Докато от СБХ се опитват да го унижават, в московското списание „Изкуство“ Ирина Львова отпечатва цветни натюрморти на Вукадинов, а това още повече вади от равновесие завистниците…
Първият им сблъсък е в академията, където Светлин Русев е ученик на проф. Дечко Узунов, а Иван Вукадинов – на проф. Ненко Балкански. Преди да бъде приет за редовен студент, Вукадинов изживява едни от най-тежките си години. Дълго време не го приемат в академията, защото не е „от нашите“ и има съмнения, че е неблагонадежден. Баща му е имал дърводелска работилница, която прераства в малка дърводелска фабрика. Това е достатъчно да го гледат с присвити очи. По онова време такива някои ги наричат дори врагове на народа.
Постигнал всичко с труда си, бащата Борис Вукадинов завещава на сина си аристократична гордост и невероятен порив към свобода, чийто генезис е твърде далечен и необясним за днешните млади хора. Абсурдът Иван Вукадинов да не бъде
допускан в академията, а в същото време да дава уроци и да подготвя ученици, които до един ги приемат, е възможен тук и тогава. „Аз не меря какво взимам и какво давам. Искам да съм чист. Емоцията е по-важна“, казва за онова време Вукадинов.
След няколко години успява да влезе в академията. Когато я завършва, само двамата с гениалния скулптор Галин Малакчиев получават диплома, на която пише „отличен с похвала“. Нещо като 6+.
Близо 7 десетилетия по-късно Вукадинов е още по-безспорен като художник и същевременно с това остава все така загадъчен и недостъпен. Дори малцината, целунати от съдбата да са близо до него и да познават по-детайлно творчеството му, са твърде малки в космоса на неговото изкуство, за да го обяснят с тривиални изкуствоведски клишета. Досега единствено проф. Аксиния Джурова е направила сполучливи опити да потопи изкушените по-дълбоко в творческия свят на живописеца.
Платното, което вече е собственост на Музея във Ватикана
Със сигурност силният дух на тази неповторима личност от ренесансов тип, какъвто е Иван Вукадинов, обяснява отчасти огромната мощ на неговата живопис.
„Свободата е нещо, до което всеки трябва сам да стигне и тя има своята цена. Повечето хора очакват някой друг да им я осигури. За свободата човек воюва от раждането. В едни други епохи свободните хора са обявявани за еретици, по-късно става по-меко – горят им само книгите. Днес те изолират. Приемаш изолацията, вадят те на показ, като им трябваш за екзотика, и пак те връщат в клетката. Но в клетката
отстояваш генетичното си АЗ. Реших да приема изолацията и да им вляза в тона, като сам продължих да се самоизолирам. Разширих си клетката, за да не могат да ме дърпат и скубят“, обяснява художникът решението си дълги години да не показва картините си.
Самоизолацията като форма на протест и като вътрешно разбиране за свобода в определени условия следва Иван Вукадинов от 80-те години до днес. Събитието, което
преобръща живота му, е една съвместна изложба през 1977 г. с Олга Белопитова в римската галерия „Маргутина“ на знаковата Виа Маргута – улицата на художниците в италианската столица. Тази изложба е предшествана от още три много успешни изяви на Вукадинов на италианска земя през 70-те в Гросето, Пиза и Арецо. Време на слава и признание от страна на специалистите в Италия и същевременно време, когато в родната България му нанасят най-жестоките удари.
За наш художник е немислимо в ония години да направи изложба на Виа Маргута. На това място има особен заряд от присъствието на Фелини, Мазина, Ренато Гутузо, Умберто Мастрояни и техните приятели, между които и разбира се, галеристът Енрико Тоди. Изложбата преминава с огромен успех, а Иван Вукадинов получава предложение за преподавателска работа в Рим. „Отказах, защото прекрасно си давах сметка какво ще се случи с родителите ми и останалите ми близки в България, ако приема. Нищо че за мен Италия беше сбъдната мечта и усещане за свобода“, казва години по-късно Вукадинов.
Но предложението за преподавателско място е нищо пред другото, което се случва по време на въпросната изложба. При художника с огромно вълнение отива тогавашният ни посланик Венелин Коцев и възкликва: „Иване, ти направи най-голямото. Забихме българското знаме на Ватикана!“. Какво се оказва? Официалните власти на Ватикана се обърнали към нашия дипломат с искане една картина на Вукадинов да бъде откупена за колекцията на Музея на Ватикана срещу огромната за онези години сума от 45 000 долара. Това е нещо нечувано и невиждано до този момент, защото музеят нямал практика и никога не е откупувал картини на съвременни художници. Още повече на живи автори. Тогавашният отговорник за живописта в музея присъствал на изложбата и останал буквално обсебен от изкуството на българина. Отишъл при Венелин Коцев и му казал: „Иван Вукадинов прави клетъчна живопис – изгражда организъм, а не обикновени картини! Искам да купим една от неговите картини, която заедно с творби на Пикасо, Жорж Брак и Ренато Гутузо да постави началото на колекцията съвременно изкуство на музея“.
Веднага след въпросния разговор посланик Коцев пуска възторжени грами до България за големия успех и иска да се уточни как ще се осъществи предстоящото събитие по предаване на картината в колекцията на Ватикана. В София обаче успехът не радва всички и не е посрещнат така безрезервно. Показателно за това е, че не се получава никакъв отговор на грамите. След третата поредна вечеря в Рим, на която посланикът ни вдига тостове за здравето на художника, Иван Вукадинов го пита какво
все пак ще правят на практика и как картината наистина ще премине в колекцията на Ватикана. Венелин Коцев отговаря: „Чакам разрешение от България!“. По това време произведения на изкуството не могат лесно да се продават в чужбина. Тогава известният български художник в Рим Илия Пейков, брат на знаменития ни скулптор Асен Пейков, се обръща към Вукадинов: „Ванка, моето момче, на мен тази работа с мълчанието от София не ми харесва. Защо не подариш картината на музея във Ватикана, за да не се налага да искаш разрешение да я продаваш и да нямаш ангажименти към никого. Ти при всички положения оставаш в историята!“. Иван Вукадинов се съгласява и казва на Венелин Коцев: „Държа картината да остане във Ватикана и я подарявам“. Венелин Коцев бързо охладява страстите: „Виж какво, Иване. Аз съм държавен чиновник и щом веднъж съм попитал, трябва да получа отговор. Всеки ден пускам грами, те не ми отговарят нито „да“, нито „не“.
Накрая, буквално часове преди да бъде разтурена изложбата и да се приберат картините, от България се получава отговор, че творбата е национално богатство и не може да се продава на никакви галерии и музеи. Зад този отговор естествено наднича професионалната завист на Светлин Русев и протегнатата дълга ръка на Александър Лилов. В онези години без подписа на Светлин Русев никой не може да прави изложби и да продава в чужбина. В началото на 2022 г. историческата справедливост най-после е възстановена след проявен интерес от Ватикана и картината преминава
в колекцията на най-престижния световен музей. 45 години по-късно!
Вукадинов в годините, когато софиянки настойчиво са търсили компанията му, а Людмила Живкова се ласкаела художникът да присъства на интелектуалните петъци в дома й
Любопитно е, че на една от вечерите, посветени на Иван Вукадинов през далечната 1977 година, присъства и големият италиански колекционер Марсело Данон, който също иска да откупи няколко картини за престижната си сбирка. Точно тогава Данон казва за една от творбите: „За тази синя картина ще построя специално стълбище!“.
После се обръща към посланика Коцев: „Венелине, Иван е световен художник. Аз ще го наложа да го знаят по света. Накрая ще му продам една картина за много пари в Саудитска Арабия и така ще си платите тържествата за 1300 годишнината от създаването на България, вместо да искате от този и от онзи да ви помага. Вие имате такова богатство, а не го използвате“.
За тази синя картина на българския художник (платното днес се намира в Националната ни галерия) Марсело Данон бил готов да построи специално стълбище
Любопитно е, че забраненото за Ватикана „национално богатство“ събира прах в ателието на художника 537 месеца без прекъсване, а въпросната синя картина, по която въздиша Данон, отдавна е в Националната галерия. Натикана е в един ъгъл на така наречения „Квадрат 500“ заедно с други няколко работи на Вукадинов и на Георги Божилов-Слона. Така ги е подредил покойният вече Светлин Русев. Там, в ъгъла, за да не засенчват „голямото“ изкуство – неговото, на приятелите и на учениците му.
Впрочем Вукадинов няма как да е в ъгъла, защото отдавна е част от световния арт мейнстрийм. Без да се е натискал и без да е търсил признание, картините му са толкова завладяващи и магнетични, че редките им срещи с представители на европейската и световната критика винаги са следвани от нескрита възхита.
Съвсем не е изненадващо, че Иван Вукадинов е единственото българско име, което е записано в Американската енциклопедия за модерно изкуство. Апогеят в кариерата му обаче безспорно е в Италия. Тогава е на върха на своята артистична слава, последвана от самоизолация в България. След изложбата в Гросето Никола Мичели дава следната оценка в броя на вестник „Ил Терено“: „Платната на Иван Вукадинов са изписани в оригиналната и традиционна хроматична гама, иконните му фрагменти придобиват символична стойност, било като културно свидетелство, било като абстрактен знак, определен елемент от създаването на нови композиции. Със своята изтънчена техника на енкаустиката Вукадинов твори наистина внушителни живописни партитури около предмети и фигури, представляващи своеобразни културни внушения от Византия“.
Фенена Бартоломей от вестник „Ла Национе“ също пише с възторг: „Иван Вукадинов е творец с огромна съзидателна мощ, художник с огромен чар, богата култура и необикновена подготовка, който се обляга на енкаустичната техника, за да възстанови иконописта в абсолютно крайния смисъл. Със златните фонове и контраста на блестящите черни той прави синтеза на своите произведения“.
„Не всеки ден се случва български художник да покори Рим“, пише „Паезе Сера“ през 1977.
Точно този неподправен и искрен възторг в Италия дълги години запазва силния творчески дух на Иван Вукадинов, който признава, че навремето не си е и помислял, че някога ще посети Италия. Сега, на 90, говори свободно италиански, а в сърцето му
Италия заема особено място. Една любов, продължила повече от половин век и до голяма степен осмислила по-нататъшния път на живописеца.
Маестрото с модела и картината
Картината на картините
Последните 35 години Иван Вукадинов рисува една картина. Представяте ли си за какъв стоицизъм става дума… Цял живот флорентинският художник Паоло Учело, който твори през XV век, се занимава с линейната перспектива в изкуството. Стоял буден по цяла нощ и се взирал, за да определи точната точка на изчезване. В картините си използва перспективата, за да създаде усещането за дълбочина. Занимавал се е усърдно с геометрия и повече обръщал внимание на пространственото
построение на картините си, отколкото на живописното им изграждане. Заради това търпял критики дори от приятеля си Донатело, който го упреквал за експериментите му. Стилът му е идиосинкратичен (строго индивидуална сложна смесица от привързаности и отвращения) и това е причината да не остави ученици и свои последователи. Отива си от живота сам и в бедност. Светът започва опитите си да разбира Паоло Учело пет века по-късно. Днес живописните му творби са в едни от най-големите световни музеи, а пред мозайките и фреските му се тълпят хиляди
туристи. Съвсем не е случайно, че именно Учело е един от любимите художници на
Иван Вукадинов, за когото идеята е голямото нещо в живота. Според великия ни съвременник човек трябва да осъзнае къде му е силата и да не бяга от себе си. Вукадинов смята, че Учело прави квантови скокове в изкуството, излизайки от кожата си и изучавайки перспективата.
Една от знаковите творби на Паоло Учело – ренесансовия художник, който експериментира върху перспективата
Геометрия, физика, математика, астрономия, химия си дават среща и в ателието на Иван Вукадинов, който цял живот е бил изследовател. Усета за конструкция е взел от баща си, а за цвят – от майка си. Понякога с дни изследва химическия състав на даден цвят, за да намери най-добрия вариант за съчетанието му с друг, чийто химичен състав и дължини на вълните на излъчване вече е изучил. На практика Иван Вукадинов създава нов живописен език, непознат за останалите.
Именно на този живописен език той прави най-великата си творба, въпросната картина, на която, както стана дума, е посветил 35 години труд. Подобно нещо може да си позволи само творец, който изцяло се е отказал от личен живот и е дал времето си единствено на изкуството. Ателието е храмът на Вукадинов, в който той живее и прекарва делници и празници.
За художника няма почивни дни, Коледа, Великден или Нова година. Всеки ден е там и работи върху картината на картините. Но картина не се разказва. Тя не може да бъде описана с думи. Ако става за разказване, значи изкуството от нея отсъства и е заместено от разказ. „Обичам поезията, а не прозата в живописта“, е казвал Иван Вукадинов по този повод.
Когато бил в първи клас Иван Вукадинов нарисувал първата си картина. Един ден учителката, която до този момент карала децата да пишат по цял ден ченгелчета,
обявила, че на следващия ден последните два часа ще имат рисуване. Дала им за домашно да нарисуват по едно есенно листо. Иван казал на майка си, че иска
да си купи хубав рисувателен блок, и отишъл до едно дърво в столичния Западен
парк, което винаги го впечатлявало с красивите си листа. Започнал да търси и да
селектира листа – най-различни – жълти, полузелени, жълто-червени…Най-накрая стигнал до едно листо, което било най-отдолу, залепнало за земята. Имало всички цветове в себе си – и жълто, и червено, и синьо от мухъла, и лилаво, и черно. На
всичкото отгоре от задната му страна се бил хербаризирал един паяк.
Бъдещият живописец взел решение, че това е листото, и започнал да го рисува вкъщи на голямата маса. Хванал всички детайли, включително и структурата на нишките в листото. На следващия ден занесъл рисунката в училище. Учителката стигнала накрая до последния чин, където седял Иван, и го попитала с недоверие: „Ти ли си нарисувал това?“. След утвърдителния отговор и след края на часа хванала художника за ръка и го завела при директора. Двамата взели решение и го представили на учителя по рисуване за пети, шести и седми клас. Той също останал изненадан от продукцията и заръчал на Иван: „Каквото и да нарисуваш от тук нататък, ще ми го показваш“.
Ако нещо много иска да има днес Иван Вукадинов, това е онзи лист от блокчето с нарисуваното с ученическите бои листо…
Заглавието на живота му е: Осъден да гоня края на безкрая
Имам личен грях към Иван Вукадинов. Веднъж надникнах над едно листче, върху което беше написал нещо. Оставих му листчето на масата, но му откраднах написаното в главата си. То гласеше: „Осъден да гоня края на безкрая“. Настръхнах, защото си дадох сметка, че това е заглавието на живота на Маестрото. Това реално му е призванието. Природата, материята, времето, безкрайността и вечността. Всичко това в картини, в които лежи геометрията, съчетана със законите на физиката, химията и математиката. Живописни шедьоври, сякаш неръкотворни и идващи от друг, непознат свят.
Представих си скулптурната му фигура на таралежа, поставен в една стъкленица… И си дадох сметка, че Балканите трябва да отидат оттатък. Не може измислени авангардисти, модернисти, директори на национални галерии, вчерашни и днешни доносници и второразредни артисти само с обратната си политкоректност да определят дневния ред на изкуството. И да го правят между някое и друго голямо плюскане като онзи „пърформанс“ на Ода Жон, представено ни от някаква си олигарша, преоблечена като изкуствоведка. При това в залите на Царския дворец. Ето ви го Иван Вукадинов! Ето ви един художник от Балканите, пред чийто талант и съзидателна мощ светът може да свали шапка! Предишните предадоха Владимир Димитров-Майстора, за да си показват глупостите в центъра на София. Сегашните не могат да преглътнат Вукадинов, докато дъвчат грантове за халтурите си.
Йон Георгиу е зашеметен от платната на българина
Броени месеци преди да падне Чаушеску от власт, през лятото на 1989 година у нас идва забележителният румънски художник Йон Георгиу – току-що спечелил Венецианското биенале. Няколко години по-рано Георгиу е посетил русенската галерия, където във фоайето е закачена картина на Иван Вукадинов. Интернирана
от Националната галерия по заръка на Светлин Русев. Когато вижда творбата, Йон Георгиу възкликва: „Страхотно! Тия българи отдавна са в световното изкуство.
Кой е този художник?“.
Така при втората си визита в България Георгиу иска да се запознае с Вукадинов и успява да го намери. Прославеният румънец е толкова впечатлен от изкуството на колегата си, че двамата прекарват цялото си време заедно. В компанията на Боян Радев, чийто треньор в колекционерството е именно Иван Вукадинов. Тогава Йон Георгиу казва на олимпийския ни шампион: „Бояне, подарявам ти и трите си картини от биеналето, но само при положение че ги закачиш до картините си на Вукадинов в колекцията. И така Боян Радев се сдобива с първите си три творби на Йон Георгиу.
Най-големият български колекционер Боян Радев с треньора си в изкуството Иван Вукадинов
Разказвам този пореден епизод от богатия живот на Иван Вукадинов с една-единствена цел – просто всеки да си знае мястото. Защото се оказва, че у нас музеи имат само наградените, а не надарените. В трудни времена хората имат нужда да се обединят около национални символи, какъвто безспорно е Иван Вукадинов. Признанието, получено от тези, които обичат изкуството, може да топли, но не е достатъчно. Хора като Маестрото трябва да бъдат приети за символи на нацията. Независимо че тук отдавна авторитетите се подритват с пренебрежение. Ако претендираме за национална устойчивост, ще трябва да се опрем на такива хора. Името на Иван Вукадинов е парола за вечност в изкуството. Но хубаво е България да прави такива имена част от себе си, защото изгуби ли ги, ще остане само територия.
Идеята за Галерия на балканското изкуство
Иван Вукадинов е авторът на идеята в столицата ни да се направи Галерия на балканското изкуство. На модерен език това е проект, който, ако беше осъществен,
щеше да изстреля музеите ни светлинни години напред.
Навремето идеята е подкрепена от Людмила Живкова, която казва на художника да предложи концепция. В същото време това е прието на нож от Светлин Русев, Александър Лилов и групичката около тях. Те успяват да прекроят проекта и така създават Галерия за чуждестранно изкуство, в която се съхраняват творби на чужди
автори от втория, третия и четвъртия ред на живописта, графиката и скулптурата. И
днес няма изкуствовед или специалист, който адекватно и смислено да обясни с кои чужди художници и произведения можем да се похвалим в сбирката.
„Не разбирам защо някои решиха, че ако чужденците от Западна Европа дойдат тук,
ще бързат да гледат своите автори, а не балканско изкуство“, казва още преди няколко десетилетия Иван Вукадинов, който открай време цени самобитните художници, чието изкуство е автентично, различно и типично балканско. Може би затова гениалният живописец търси корените именно в творци като Владимир Димитров-Майстора, Стоян Венев и най-вече в средновековните икони.
