Петя БАХАРОВА
Ноември дойде с дъжд, студен вятър и типичните сиво-мрачни мъгли, а жителите на София бяха посрещнати от добре познатия и абсурден проблем – студени радиатори, студена вода от крановете за топла, обещания, че нещата ще се оправят. Цели квартали са заложници на безкрайни ремонти, хронични аварии и неспособността на едно фалирало дружество да си свърши работата. Всичко това се случва на фона на поредното драстично поскъпване на услугата. Този парадокс може да съществува само в условията на абсолютен монопол и тотална липса на институционална отговорност. Напрежението в града е достигнало критична точка и хората с пълно право се организират за масови протести.
Големият абсурд на есенно-зимния сезон започна с така наречените „планови ремонти“, които по някаква странна административна логика започват в края на лятото и плавно се пренасят в най-студените месеци на годината.
Профилактиката на ТЕЦ „София изток“ и прилежащата топлопреносна мрежа беше обявена за период, който отдавна изтече, но последиците от него продължават да тежат на потребителите.
Хиляди домакинства в квартали като „Изток“, „Дианабад“, „Младост“ и „Дружба“ прекараха седмици и месеци с включени бързовари – картина, подходяща за средата на миналия век, а не за европейска столица. В момента, в който дружеството обяви официалното пускане на парното, амортизираната подземна инфраструктура просто започна да се предава на принципа на доминото. Всеки опит за повишаване на налягането в системата води до нови и нови пробиви. Земята под София буквално ври и пуши от гореща вода.
Този инфраструктурен колапс изглежда още по-скандален в контекста на финансовия натиск над гражданите. Потребителите са принудени да плащат цени, които непрекъснато растат под претекст за скъпия газов ресурс, геополитическото напрежение и спешната нужда от средства за инвестиции. Първоначалното искане на монополиста беше за шоково поскъпване от близо 30 процента и макар регулаторът КЕВР официално да одобри значително по-ниско изменение за периода, реалното усещане за тежест върху семейните бюджети остава непосилно, особено на фона на липсващата услуга. Изглежда, че формулата на „Топлофикация София“ е цинично проста – колкото по-малко топла вода и отопление получавате, толкова по-висока цена трябва да платите за лукса да имате топло.
Голата истината е, че „Топлофикация София“ се намира в състояние на фактическа и необратима техническа и финансова несъстоятелност. Дружеството е затънало в дългове за стотици милиони евро към държавния доставчик „Булгаргаз“ и БЕХ. То е превърнато в черна дупка, която изсмуква публични средства, за да поддържа жива една напълно неефективна и остаряла система. Разходите на гиганта надхвърлят приходите му в катастрофални мащаби.
Около 70% от топлопреносната мрежа в София е на възраст над 30–40 години, извън всякакви експлоатационни срокове. Тръбите буквално гният в земята, а загубите на топлинна енергия по трасето са колосални и се калкулират в сметките на крайния потребител.
Как се решават тези проблеми в развитите европейски държави, където централното отопление е символ на екологичност и икономия, а не на ежедневен стрес?
На първо място, в Европа централното парно се разглежда като пазарна услуга, а не като феодално закрепостяване. В страни като Дания, Швеция и Финландия топлофикационните дружества често са собственост на местните общности или работят на кооперативен принцип. Там целта не е извличане на печалба за издръжка на раздута и корумпирана администрация, а осигуряване на максимална ефективност на най-ниска цена.
Европейският модел залага на пълна децентрализация и диверсификация на енергийните източници. Докато София е почти 100% зависима от природния газ, градове като Копенхаген и Стокхолм използват за централно отопление геотермална енергия, остатъчна топлина от индустриални процеси, големи дейта центрове и модерни заводи за екологично преработване на отпадъци. Така цената на енергията е стабилна и не зависи от капризите на международните газови пазари.
Управлението на мрежата там е дигитализирано и проактивно. Ремонтите не се правят „на сляпо“, след като тръбата вече се е спукала и е наводнила междублоковото пространство. Използват се топлинни камери, дронове и сензори по трасето, които улавят микроскопични изменения в температурата и налягането седмици преди да възникне реална авария. Подмяната на съоръженията се извършва по строго разчетен график през летните месеци, без това да нарушава комфорта на гражданите.
Освен това в Европа съществува реална законова отговорност за качеството на услугата. Ако европейско дружество остави клиентите си без топла вода за повече от 24 или 48 часа, то автоматично дължи огромни неустойки и компенсации, които се приспадат директно от сметките, без потребителят да трябва да води дълги и безсмислени съдебни битки. У нас проверките на КЕВР завършват с констатации и символични глоби, които дружеството плаща, но отново с парите на своите абонати.
Гражданското недоволство, което зрее в София, е напълно легитимно. Организирането на протести е единственият останал инструмент в ръцете на хората, които са уморени да живеят в средновековни условия през XXI век. Столичани не искат празни оправдания, политически прехвърляния на топката между Столична община и държавата и прессъобщения от монополиста. На този фон София е обречена да прекара поредната си зима на студено, вторачена в уредите за дялово разпределение, които отчитат не топлина, а цената на безхаберието.