Има хора, които цял живот са под прожекторите, а сякаш никога не са обичали светлината. Жената, с която имам среща в ресторанта на Хилда Казасян, е точно такава. Разбрахме се да се чакаме пред „Егур, егур“ в 16 часа. В нетърпимата жега в градината на арменския ресторант седят 4-5 души. Оглеждам се, не я виждам и заставам да чакам пред заведението. На 15-ата минута решавам да й звънна. Тя вдига веднага и казва, че седи в дъното на градината. Но нали вече огледах внимателно и не я видях, казах си наум. Маша Илиева просто е седнала с гръб и само моето обаждане я беше накарало да се обърне, за да я видя. Една от знаковите балерини на България видимо иска да остане незабелязана и от малкото на брой посетители на „Егур, егур“ в следобеден час. Помислих си как човек, който десетилетия е в центъра на сцената, инстинктивно избира да седне на най-незабележимото място.
Маша Илиева се усмихва, здрависваме се и признава, че е дошла на срещата по-рано. Вече си е поръчала коктейл с Аперол и минерална вода. Решавам да й правя компания, защото за обяд е късно, за вечеря рано, но за коктейли времето винаги е подходящо.
Тази среща с Маша Илиева е повече от 20 години след фотосесията й за българския „Плейбой“, която предизвика буря, каквато днес трудно можем да си представим. Малко след като снимките видяха бял свят, правих интервю с нея.
Днес, години по-късно, седя срещу същата жена. Скандалът е избледнял, а в архива си не съм запазила онова интервю. Остана обаче споменът за времето, в което една примабалерина можеше да предизвика национален спор само с решението да покаже друга страна от себе си.
Маша не е от хората, които завладяват разговора още с първото изречение. Говори внимателно, премерва думите, сякаш всяка от тях трябва да направи безупречно па де дьо. Интровертна е. Понякога замълчава за секунди, които в журналистически разговор изглеждат дълги, но всъщност казват повече от много думи. Нужно е време, за да се отпусне. А когато това се случи, пред теб постепенно се разкрива една жена, преживяла всичко – възторга на голямата сцена, славата, завистта, скандалите и неизбежната самота, която често върви ръка за ръка с таланта.
Маша Илиева е свалила палците и пачката, но думата „пенсиониране“ не съществува в нейния речник.
Балетът не е период от живота ѝ, който е приключил със слизането от сцената. Той просто е сменил мястото си. От прожекторите е преминал в залата, от ролите – в учениците. Тя продължава да преподава в собствената си школа, през която са минали поколения деца. Вече е професор, но отношението ѝ към балета остава същото – като към изкуство, което изисква абсолютна отдаденост.
Сервитьорът носи и моя Аперол, още лед и вода. В този момент си мисля, че трудното в разговора с Маша Илиева не е да й задаваш въпроси, а да дочакаш момента, в който ще ти позволи да я опознаеш. За да разчупя леката скованост й казвам, че когато избухва скандалът с „Плейбой“ съм правила интервю с нея. Тя отбеляза, че тогава медийният интерес към нея е толкова голям, че не помни с кои журналисти е говорила.
Разбирам, че за срещата ни тя идва от операта, но не, защото е имала ангажимент там, а защото живее срещу нея. „Отскоро се настаних в този апартамент. Шегувам се, че трябва да направя топла връзка през улицата между операта и дома ми“, казва балерината, чиято Жизел е ненадмината.
Топлата връзка наистина би я улеснила, защото днес Маша работи като репетитор в операта или както пояснява с усмивка тя – треньор на балета съм. Занимава се с това след края на танцувалната си кариера през 2009 година. Поради тази причина след срещата ни Илиева трябва да потегли към езерото Панчарево, където ще се играе балетният спектакъл „Зорба гъркът“. „Обикновено работя със солистите и с нещата, който самата аз съм играла. Но подготвям и останалите участници в спектакъла“, уточнява тя.
Явно балетът за Маша Илиева наистина не е свършил със слизането й от сцената. Днес тя предава опита си на следващите поколения в собствената си балетна школа, през която са минават стотици деца. В момента примата работи с най-големите и напреднали ученици.
Паралелно с това изгражда и академична кариера. Вече към името ѝ трябва да добавяме и „професор“, като Маша Илиева е ръководител на катедра „Музикално-сценично изкуство“ в Националната музикална академия. Очевидно е, че амбицията, която я е водила на сцената, не е изчезнала, а е намерила ново поле. Последното доказателство е книгата ѝ „Исторически танци“.
„Всичките ми познати започнаха да се бъркат какво и къде работя“, шегува се тя. Причината е, че освен школата и работата в академията, предстои да преподава и в новия филиал на Музикалната академия в Бургас.
През 2009 година идва моментът, в който Маша Илиева официално се сбогува с балета.
Но както често се случва с големите артисти, раздялата не е окончателна. Тя продължава да излиза на сцената още известно време след официалното сбогуване с публиката. Една от последните ѝ големи роли е на мадам Ортанс в „Зорба гъркът“ – образ, който първоначално тя приема с известно недоумение.
„Още от първата постановка в София през 1995 г. и при възстановката на балета през 2007 г. ми беше странно, че избраха именно мен за мадам Ортанс. Познавах образа от книгата на Никос Казандзакис. Наложи се да я прочета още няколко пъти, за да разбера характера на героинята“, разказва Маша Илиева.
Постепенно разбира, че зад привидно „ходещата“ роля стои огромна актьорска задача. „В процеса на работа видях, че ролята изисква много внимателен, прецизен и изчистен до най-малките детайли прочит. Смятам, че това е най-добрата роля, която изградих като цялостен образ, без да използвам танцувалната техника. Там няма палци, няма технически изпълнения.“
Един от хореографите в операта ѝ казва нещо, което звучи почти като парадокс за света на балета: „Колкото по-стара ставаш, толкова по-добре за мадам Ортанс.“
Примата обаче
избира романтичния балет „Силфида“ от Херман Льовенскьолд за своя бенефисен спектакъл.
Решението не идва внезапно.
„Навърших 46 години, бяха започнали да ме болят колената. Междувременно излезе и пенсионният закон, за който ние, балерините и балетистите дълго време се борехме. Така дойде и моят ред да се пенсионирам, което беше напълно нормално за моята професия. Не съм мечтала да ставам балерина ветеран“, казва тя.
Кариерата на Маша Илиева е на своя връх, когато избухва скандалът около фотосесията ѝ за българския „Плейбой“. Днес тя гледа на тази история с известно недоумение. „С времето всичко това ми изглежда все по-тъпо. Особено като виждам по улицата момичета на по 15 години, чието облекло не оставя нищо на фантазията“, казва балерината.
За нея най-голямата изненада не е самата фотосесия, а реакцията към нея. През 2003 година тя застава пред обектива на Васил Къркеланов. Получават се кадри, в които примата е представена като деликатна, елегантна и загадъчна жена. Фотосесията е по-близо до художествения портрет, отколкото до провокацията, която тогава мнозина критикуват.
За едни това е смелост, за други – кощунство. Културните среди реагират бурно, а дълго време се носи и слухът, че именно тази фотосесия е сложила край на сценичната ѝ кариера. Маша Илиева не приема тази версия. Години по-късно тя спокойно казва, че шумът около снимките е бил много по-голям от самите тях и че те не са причината да се раздели със сцената. В думите ѝ няма желание да се оправдава. По-скоро усещането е, че времето е поставило всичко на мястото му.
Тогавашният главен редактор на „Плейбой“ Мартин Захариев успява да убеди Маша, че трябва да се снима за списанието. „Много лесно го направи. По това време бях ръководител на балета в операта, а времената бяха тежки във финансово отношение. Не съм имала конфликти с тогавашния директор на операта Христина Ангелакова, но на мен ми беше много тегаво. Когато Мартин се обади, не взех веднага решение“, разказва Маша. По това време в Унгария върви скандал с женски волейболен отбор, който се снима за „Плейбой“ в знак на протест срещу условията, в които работи. По техен пример Илиева също решава да направи своеобразен протест. Снимките излизат, гръмва скандал, в някои предавания дори осмиват Маша. „Имаше драма. Може би не успяха да ме разберат“, казва днес тя.
„Голите“ снимки са направен в клуба на Военния театър. Присъстват само гримьор, фризьор и фотограф – Васил Къркеланов. Маша е представена завоалирано, без следа вулгарност, като снимките й нямат нищо общо с тези на типичните плейбой момичета.
В операта не знаят, че тяхната примабалерина ще украси страниците на „Плейбой“. Скандалът гръмва от Министерството на културата. Оттам се обаждат на директора Христина Ангелакова, която веднага привиква Маша. Ядосано я пита как може да се снима гола. „Какво лошо има в това, е лаконичният отговор на балерината. – Обясних й, че снимките не са вулгарни, че чрез тях искам да споделя нещо. Интервюто към сесията беше много душевно. За живота на една балерина, за това как накрая си отива самотна.“
Реакцията обаче е красноречива.
Маша Илиева е свалена от поста ръководител на балета на Националната опера,
мнозина от колегите й се обръщат срещу нея. „Много хора тогава неправилно разбраха, че съм изгонена от операта. Не, останах си в балета, просто вече не бях ръководител. Но да не се правя на герой, преживях доста голям шок“, обяснява тя.
В същото време хората се радват на Маша Илиева, спират я по улиците. Един полицай дори и прощава превишената скорост, когато я разпознава коя е. „Давай, давай, щом бързаш за представление“, казва й катаджията.
Все пак Маша получава и някои неприлични предложения като това на парти да излезе гола от торта. Тя парира всякакви подобни домогвания.
Любопитното е, че когато говори за преживяванията си, в гласа ѝ няма патос или разочарование, а спокойствие. Като човек, който отдавна е направил равносметката си.
Историята на Маша Илиева трудно може да се побере в няколко реда. Специализира в прочутата академия „Ваганова“ в Ленинград и години наред е примабалерина на Софийската опера. Одета и Одилия, Жизел, Никия, Раймонда, Китри, Жулиета – почти няма голяма класическа роля, която да не е превърнала в своя. Огромен отпечатък в биографията й остават големите турнета. Има времена, в които тя по 6 месеца живее и танцува в Германия. Първото й турне е през 1996-та, като посрещат новата година там. „Избраха ме да танцувам па де троа в „Лебедово езеро“, но солистката се оказа бременна и аз трябваше да играя Одета-Одилия“, спомня си тя. Над 40 пъти излиза на сцената в Германия с тази роля, като я гледат зрителите в големи и малки градове. Група от почитатели, руски емигранти, следват балета по време на цялото турне. След всяко представление те подаряват на Маша кутия с бонбони, които тя споделя с останалите от трупата.
По време на едно от излизанията си на сцената, тя забравя ролята си.
Бяло петно. Партньорът й Росен Канев забелязва погледа й, дръпва я ръката и Маша се окопитва. „Танцувахме всяка вечер, излизахме на различни по големина сцени, трябваше да се съобразяваме с много неща, натоварването беше голямо“, казва тя.
Тези турнета разчупват интровертната Маша Илиева, дават й увереност. „Нищо че така си говорим, аз не съм контактен човек. Страх ме е да попитам някой за нещо, дори да похваля някого, признава тя.
В този момент се сеща, че майка й Марина има имен ден и трябва да й се обади по-късно. Именно тя е човекът, който тласка Маша към балета. „Много ме тормозеше. Водеше ме по частни учители“, казва балерината.
Майката на Маша Илиева е рускиня, което обяснява факта, че след 4-ти клас тя заминава сама да учи балет в Ленинград. „Все пак имах баба, която живееше там и ме взимаше в събота и неделя. Иначе живеех в общежитие“, отбелязва примата.
Преди Маша да завърши балетното училище се свързват с баба й,
като предлагат възпитаничката им да остане като стажант в Кировския тогава театър. Мечтата на младата балерина обаче е де се върне в България. Така и става. Цялата българска група, която учи в Русия, е взета в Националната опера.
В продължение на близо три десетилетия Маша Илиева танцува почти всички големи роли от класическия балетен репертоар. Тя е крехката Жизел, трагичната Одета и съблазнителната Одилия в „Лебедово езеро“, темпераментната Китри в „Дон Кихот“, ефирната Силфида, Жулиета в „Ромео и Жулиета“, принцеса Аврора и Фея Люляк в „Спящата красавица“. По-късно към тях добавя и една съвсем различна героиня – мадам Ортанс в „Зорба гъркът“, роля, която самата тя определя като най-завършения си актьорски образ.
Проливен летен дъжд прекъсва за кратко разговорът ни. Прибраме се плътно под чадърите в градината, но след минути тичаме към ресторанта. Мисля, че има някаква символика. Балерините прекарват живота си в преследване на съвършенството на най-крехкото изкуство, което съществува само докато трае движението. Зад аплодисментите обаче стои истина, която в случая Маша Илиева не се опитва да украси. Цената на големия балет е не само физическата болка от безкрайните репетиции, а и пропуснатите моменти с най-близките хора.
В момента Маша Илиева няма партньор до себе си, но обяснява това не с балета, а с това, че може би не е срещнала подходящия човек. Примата е била омъжена за своя колега Ясен Вълчанов, но бракът им приключва. Карат се често и то на тема балет. Двамата танцуват заедно в „Лешникотрошачката“, „Жизел“. Когато си партнират в „Спящата красавица“, вече са в обтегнати отношения, което обаче на сцената не личи.
Дъждът спира, коктейлите са изпити. Преди да се разделим, питам Маша Илиева на какъв танц оприличава живота си. „На меланхоличен, отговаря след кратко замисляне тя. – Когато танцувах, много ми се отдаваха драмите. Виждала съм хората да плачат, когато Жизел или Жулиета умираха. Понякога си казвам, че съм преживяла много. Била съм много самотна и други неща.“ Така малко тъжно се разделяме с Маша Илиева. От всичко, което тя сподели с мен, докато пиехме коктейлите си, осъзнах, че пред мен стои един успешен артист, който няма нужда да доказва кой е.
МЕНЮ
Ресторант „Егур, егур“, ул. „Георги С. Раковски“ 92, София
Два коктейла Аперол Шприц – 19, 40 евро
Бутилка минерална вода – 2, 55 евро
Две кафета – 7, 50 евро
ОБЩО – 29, 05 евро
Петя Бахарова