Петя Бахарова
Скъпотията по магазините в България отдавна премина границата на всякаква икономическа логика и се превърна в откровен грабеж на и без това изтънелия джоб на българина. Точно по тази линия сблъсъкът между Комисията за защита на потребителите в лицето на Мая Манолова и Сдружението за модерна търговия прерасна във война. Изнесените от Манолова данни за трицифрени търговски надценки – 135% при кравето масло, 106% при кашкавала и 99% при киселото мляко, отприщиха обществено недоволство. В отговор големите хранителни вериги излязоха с остра декларация, поискаха да бъдат обявени за част от „критичната инфраструктура“ на страната и завоалирано заплашиха, че са единственият реален спасител на пазара. Това предупреждение обаче звучи като опит за изнудване и бягство от контрол в условията на тежка криза, целящо да сплаши държавните регулатори и да осигури на международните монополисти траен имунитет срещу реални проверки под заплахата от изкуствено предизвикан дефицит и празни рафтове в магазините.
Незнайно защо, търговците забравят, че българите масово пътуваме в чужбина и спряхме да вярваме на всякакви оправдания. Всеки може лично да сравни цените на хранителните стоки у нас с тези в Западна Европа и дори в емблематични с лукса си дестинации като Дубай. Горчивата истина е, че базови хранителни продукти в София струват по-скъпо, отколкото в супермаркетите в Германия, Испания или ОАЕ. Този факт е абсурден на фона на най-ниските нива на заплащане у нас в целия Европейски съюз. Веригите се оправдават, че чистата им печалба след оперативните разходи е едва 3%. Това повдига въпроса къде точно потъва разликата. Дали в изкуствено надути разходи, в непосилни такси за позициониране, които заробват българските производители, или в легално източване на милиони към компаниите майки в чужбина?
Най-големият абсурд е, че у нас плащаме най-скъпата цена в Европа за храна с най-лошо качество. Този проблем е трупан с години заради очевидното бездействие на Българската агенция за безопасност на храните. Българският потребител е притиснат в двоен капан – хем плаща по-високи цени от гражданите на богатите държави, хем срещу парите си получава опасни за здравето сурогати.
Парадоксът на това цинично надцакване се засили драстично в мига, в който европейските институции официално потвърдиха влизането на България в Еврозоната от първи януари 2026 г. Още с въвеждането на двойното ценообразуване в левове и евро търговците у нас побързаха да калкулират всички потенциални валутни рискове изцяло за сметка на купувачите, налагайки скрито и авансово поскъпване месеци преди официалния преход. Този брутален пример за див капитализъм обаче контрастира рязко с историческата практика в други европейски държави, които реагираха изключително твърдо и защитиха своите граждани при прехода към еврото. Хърватия например приложи безмилостен контрол чрез създаването на официални черни списъци за некоректни търговци и наложи милионни глоби на веригите за всеки опит за изкуствено закръгляне на цените нагоре, докато Словения и Естония организираха мащабен граждански и синдикален мониторинг, чрез който всяка пазарна спекула беше публично наказвана чрез незабавен и масов потребителски бойкот. В България обаче държавният апарат закъсня фатално с превантивните мерки, а спорадичните акции срещу високите цени се превърнаха в евтин инструмент за трупане на политически дивиденти пред камерите, докато реалният картел вече беше надул цените до невиждани висоти.
Благодарение на глобализацията изтърканите корпоративни оправдания на веригите за скъпа горивна логистика, високи наеми и усложнени вериги на доставка окончателно рухнаха под натиска на неоспоримите факти. Тези дни независима организация от Пловдив изнесе шокиращи сравнителни данни от реални проверки, които доказват черно на бяло, че цените на масовите хранителни продукти в луксозния Дубай са по-ниски от тези в пловдивските и софийските супермаркети. Фактът, че в едно арабско емирство, разположено изцяло насред безплодната пустиня, което е принудено да внася почти сто процента от храната си, млечните продукти и месото излизат по-евтино, отколкото в плодородната Тракийска низина, е най-яркото изобличение за изкуствено надутия ценови балон у нас. Този пазарен абсурд придобива зловещи измерения на фона на суровата статистика, че българите продължават да получават най-ниските доходи и заплати в целия Европейски съюз. На този фон твърденията на големите търговци, че чистата им нетна печалба след приспадане на разходите е едва около три процента, звучат като пълна подигравка с интелекта на потребителя. Това повдига фундаменталния въпрос къде точно изчезват милиардите, изцедени от българския купувач, и дали те не се трансферират чрез счетоводни трикове, изкуствено раздути вътрешни консултантски разходи, непосилни такси за позициониране на рафта, които заробват родните производители, или чрез директно легално източване на капитали към чуждестранните компании майки.
Най-големият цинизъм в цялото това икономическо надцакване е, че българският потребител е принуден да плаща цени, надвишаващи тези в Дубай и Западна Европа, за храна с доказано най-лошото и компрометирано качество на целия континент. Този критичен проблем не е явление от днес или вчера, а е системен дефект, който се трупа с години под чадъра на институционално бездействие и симулация на контрол от страна на Българската агенция за безопасност на храните. Напоследък социалните мрежи буквално бяха залети от видеоклипове на гневни граждани и независими експерти, които изследват състава на масовите продукти по магазините с помощта на достъпни лабораторни тестове и специализирани софтуерни програми за анализ на етикетите. При саламите, кренвиршите и месните колбаси положението е напълно катастрофално, тъй като реалното месо в тях масово е заместено от водно-солеви разтвори, смлени буболечки, соев протеин, евтино нишесте и така нареченото механично отделено месо, което всъщност представлява смлени кости, кожа и сухожилия, маскирани с опасен коктейл от фосфати и глутамати за задържане на излишна вода. Ситуацията при сирената и кашкавалите е малко по-добра, но остава светлинни години далеч от автентичните стандарти.
Превръщането на прехраната на населението в заложник на корпоративни печалби и повърхностен политически пиар вече отдавна е престанало да бъде просто пазарен или ценови проблем, а се е превърнало в директна, тежка и дългосрочна заплаха за националното здраве и бъдещето на страната ни.