новата френска адаптация по Дюма, в която също има чернокож мускетар
С тези редове няма да съобщя новина, няма да кажа нищо ново и кой знае колко необичайно – ще анализирам от позицията на своя опит факти и случки, които на всичкото отгоре не са нови и вероятно са добре познати на всички. Но не всички са направили разсъждения като моите на основата на тези факти и случки. В това е евентуалната ценност на моя текст. А е хубаво и винаги да си напомняме, че ценността се определя не от този, който създава едно произведение на мисълта, а от този, който го поема в душата си – ценността се определя от наблюдателя на картината, от читателя на текста. И отново ще повторя, че за папуасите канибали в Нова Гвинея Мона Лиза – ако случайно им попадне – вероятно ще представлява идеална дъска за подпалки (защото тя е нарисувана върху тополова дъска). Ето такава ценност ще й придадат тези „потребители на изкуство“.
И така.
Бяхме свикнали отдавна с факта, че американското кино, въобще – американското „масово изкуство“ или „популярно изкуство“ (но не откаченият попарт на словака Анджей Вархола, известен на света като Анди Уорхол!), се подиграва с Европейското. С европейската култура, с европейските традиции и най-вече – с европейската история.
Ще речете: „подиграва“ е много силна дума – просто комерсиалното, масово изкуство (а можем ли да го наричаме „изкуство“ въобще – ето ви въпрос) се съобразява с вкусовете на „обикновения гражданин“, или по точно, на „обикновения консуматор“.
Тук има един фин, извънредно коварен трик, който, ако не е част от конспиративен план, то поне чудесно може да се пригоди и да свърши работа на някой конспиративен план – произведенията на „масовото изкуство“ не се съобразяват наистина със „средните вкусове на средния човек“, а как да го кажем по-деликатно – съобразяват се с вкусовете на леко, малко, незабележимо по-„посредственичките“ представители на консуматорската маса! Тоест – неусетно нивото се занижава. Стадото не се води от средните, най-масовите овце, а от най-метилявите – най-анималистично и грубо казано.
Много християнско, действително – Пастирът изоставя всички бели, посредствени, но що-годе прилични овце, за да обърне внимание на загубилата се черна овца – нали така? Така и „масовото изкуство“ не обръща внимание на вкусовете на лекарите и на инженерите, на образованите техници и четящите медицински сестри, а на идиотите и малоумниците, които едва сричат.
А ние си говорим за „медийно опростачване“ (извънредно много мразя тоя израз, но тук е подходящ донемайкъде!). Та то в Америка е Златен стандарт – ние тук просто едва-едва се учим да го копираме!
Не че в Америка няма Сънданс фестивал на независимото кино, не че не се създават и велики произведения на независимото и „елитарното“ изкуството – но стигат ли те до „масовия потребител“? Като че ли категорично не!
И така – ако обичаме да опростяваме нещата, може да кажем: Ами те клетите американци си нямат история и затова им е много гот да направят филм за европейската история или пък основан на европейските велики легенди, да речем, за аргонавтите и Златното руно, и в него Орфей да е чернокож!
Забавно.
Пък и триумф на политическата коректност и на тъй наречената позитивна дискриминация (обратна дискриминация) – да потиснем тия, които са били потисници преди – белите. Да им духнем под опашките.
И може да продължим разсъжденията си така: американците изпитват една дълбока и неосъзната завист към старата и мъдра Европа с огромното й историческо богатство; и тази завист – защото е смътна и неосъзната – се превръща в безразличие, небрежно презрение и незачитане. Хоп – филм „Тримата мускетари“… и какво? Те скачат като Джеки Чан по сто метра с невидими въжета (същински Тарзани по бели гащи!), летят с летящи галеони, окачени на балони с хелий, приличат на каубои от Дивия запад, Портос е пират (!) и тук-там се появяват чернокожи положителни герои и жълтокожи нинджи – хем за джумбуш на „обикновения зрител“, хем за малко повече „политическа коректност“.
Да, в едни времена на горд изолационизъм, преди Теди Рузвелт да прокара своята политика на „голямата тояга“, американците са имали основания да смятат Европа за едно надуто птиче лайно – с предвзетостта й, с мръсотията й, с ретроградността й, с чудовищната й жестокост (перверзна на фона на Моцартовите и Хайдновите изящества) – едно кърваво, украсено с дантели блато, кочина, в която войните и революциите не спират.
Но сега все пак Европа е нещо друго. Нейната женствена слабост и нежелание да се превърне в независима, строго гледаща света, готова да се защити и икономически, и военно Сила, са наистина донякъде жалки. Нейната любов към инфантилно-алчната игра, наречена „Бюрокрация“, също я дискредитира в очите на света. Но все пак Европа е истинската люлка на световната култура, на това, което наричаме Световна цивилизация, на етичните и естетически ценности – такива, каквито ги познаваме и живеем с тях сега.
Така че подиграването на Европа и особено на нейното културно наследство е всъщност начин да се преустрои светът на ценностно и на ниво на нагласите – да се извадят стожерите му и да се заменят с нови – пластмасови или даже виртуални.
Но ето че…
Аз гледам европейски, френски филм. С големи актьори, поне един от тях – световен актьор, Венсан Касел. Масово изкуство. Но когато е френско, аз по навик имам едно наум. Френското никога не може да бъде „масово“ в смисъла, който влагат американците в тия думи. Френското, вярвам все още аз, е някак си по-изискано, „по-бутиково“, то е винаги отзвук на музиката, идваща от думите и идеите на Монтен, Декарт, Русо, Волтер, Юго, Бретон, Сартр, Камю и още хиляди…
Гледам и не вярвам на ушите си. Д`Артанян е безличен позастарял младеж с неандерталоидни черти, Портос е представител на ЛГБТ! – гей или бисексуален (в краен случай), Венсан Касел – Атос, е старец над шейсет, въпреки че в романа на Дюма ясно се казва, че е на трийсет. Сюжетът няма нищо общо с Дюма – прилича на нещо средно между американски екшън и „От местопрестъплението“. Костюмите и декорът са откровено американо-каубойски. Чудя се защо французите не са кръстили филма „Стари стрелци“ или нещо подобно помиярско-холивудско.
Естествено – не доглеждам филма. Просто си мисля (не че един филм може да послужи за генерални изводи): но къде ли ще стигне Европа, след като сама, с такава лековата, курвенска готовност се подиграва с огромното си литературно и историческо наследство? До китайско-американски доминион?! Де да видим…
Калин ТЕРЗИЙСКИ
