Даниел Върбанов е сред актьорите, които стават известни за една нощ. За абсолвента от класа на проф. Атанас Атанасов в НАТФИЗ се заговори още след старта на сериала „Войната на буквите“ по БНТ. И ако немалко от зрителите имат разбираеми претенции към сценария за сагата, посветена на X век от историята на България, то досега не се е чуло някой да изразява съмнение в присъствието и харизмата на Даниел Върбанов в ролята на Баян – един от синовете на великия цар Симеон. Князът е очарователен, камерата го обича, той владее дикцията си – все дефицитни качества за много от младите актьори. Даниел освен това умее да партнира. С Ненчо Костов от Народния театър – в ролята на цар Петър, са в чудесен тандем.
- Какво най-много ви затрудни на кастинга за „Войната на буквите“, Даниел?
- Атмосферата се оказа ведра – бяхме там, за да се представим кои сме, а не кой е най-добър. Прекомерните амбиции придават враждебност на обстановката – и вместо актьорите да се държат естествено, всеки се опитва да мине едни гърди пред другия. А тръгнеш ли с мерака „Сега ще ви покажа колко съм велик“, нищо не се получава.
- Кога имаше сълзи – по сценарий и извън него?
Когато Баян стигна до ложето на мъртвия си баща. Първите няколко дубъла успях да се разплача, но накрая все пак използвах глицеринови капки. Не беше лесно за човек като мен, който не плаче често в живота. С Ненчо Костов пък имахме случай, в който замалко да се разплачем извън кадър. В първия ден, в който той дойде на снимачната площадка – тогава е най-стресиращо, независимо колко си опитен – снимахме заедно две сцени. И почувствахме, че въобще не се справяме. Разбира се, обвинявахме само себе си. Повтарях му: „Брат, бях много зле“, а той ми отговаряше: „Не, не, ти беше добре, аз бях много зле“. Едва не се разплакахме. После се оказа, че това е любимият момент на майка ми.
- Зрителите са много любопитни какво предстои на Баян.
- Досега князът беше момче, за което не се знаеше много – извън комплексите и демоните. Константинопол, приятно, жени. Но нещата ще загрубеят твърде сериозно. Във Фейсбук критикуват Баян, че е леке, калпазанин, липсва му сериозност – моля ги за малко търпение. Всеки, на когото се възхищаваме в историята, е започнал със слабостите си. Променил се е, докато стане лидер, който вдъхновява и респектира.
- Как се спогодихте с вълците, които съпътстват виденията на Баян?
- Изключително мили са, много послушни и добре възпитани от своя стопанин. Зверовете, които виждате на екрана, не са стопроцентови вълци – породата им е особена, между кучета и вълци. Много ми се радваха, предпочитаха да си играем. А трябва да изглеждат страшни. В началото Баян се стряска в съня си и се събужда очи в очи с вълка, който е стъпил върху гърдите му. Но докато снимахме, този звяр сякаш ми се усмихваше и въртеше опашка, много доволен, че е в кадър. По едно време в екипа се заговори, че ще има и акула. Но отпадна – оставете, че е скъпа, но трябваше да бъде и мъртва, което вече е съвсем недопустимо. Факт е обаче, че „Войната на буквите“ е продукцията в българското кино с най-много животни. Гарантирам ви, че нито едно от тях не е пострадало.
- Да ви върна към биографията ви, която също провокира сериозен интерес. Учите в Англия, а после се завръщате – защо?
- До 8-и клас бях в Италианския лицей в София. После завърших гимназия в Англия. Учихме драматургия, актьорство, режисура. На 17 кандидатствах в академията в Оксфорд, която е като НАТФИЗ. Предупреждаваха ме да се откажа, но аз успях. И може би си повярвах малко повече. Защото, след като приключи едногодишната ми програма, трябваше отново да отида на изпити. Всичко ми беше тръгнало добре, бях сигурен, че няма какво да се обърка. И това ми изигра лоша шега. Скъсаха ме. Можех да си кажа, че дори Бенедикт Къмбърбач са го приели в Оксфорд след няколко провала, когато вече е на 23. Но реших да не си губя времето. Прибрах се в София и не съжалявам. А когато кандидатствах в НАТФИЗ, бях със самочувствие, но на правилното ниво на увереност – здраво стъпил на земята. Тук научих неща, които нямаше как да науча в Англия.
- Кое беше стихотворението, с което ви приеха в НАТФИЗ?
- На Георги Господинов – „Днес. Утре. Тези дни“. Много е хубаво. За посредствеността и за изчерпаните възможности. За това, че някой път е страшно да се хвърлиш в дълбокото, но ако не го направиш, после ще съжаляваш. Всеки актьор трябва да се интересува от поезия.
- Какво се случва сега в академията?
- Вече имаме пет дипломни спектакъла, което е много.
- Първо ви видях в „Нощ на мюзикъла“ – доста добре пеете и танцувате.
- Е, не се смятам за най-страхотния певец, но това не е концерт, а спектакъл. Хубаво е, защото е свежо, зарежда с позитивна енергия, хората излизат усмихнати.
- Вярно ли е, че класът ви е направил драматизацията по романа на прекомерно скандалния Ървин Уелш „Екстази“?
- Да, така е. Нямаше подобна пиеса, ние я създадохме. Режисьор ни е Мартин Каров. Уелш е изключително брутален – наркотици, секс, безобразия, насилия, всякакъв вид перверзии, но в сюжетите му няма много събития и случки.
- Не е ли малко потискащо едва на 20 да се влиза в подобни образи?
- Ами не. Не го играя като да е „Как може да има подобен измекяр!“, а играя като да защитя този гадняр. И много хора го харесват, защото е смел и радикален.
- Докато бяхте в Англия, имахте ли преки сблъсъци с персонажи на Уелш, хора от улицата…
- Не бих казал. Живеех в пансион, затворено общество. Слава богу, не бяхме само момчета. Но като съм обикалял из Англия, съм ги виждал такива хора.
- Който ви е гледал в „На дъното“ на Горки, казва, че класът ви добре се справя с осъвременяването на емоции и послания.
- Руските класици не са много подходящи за tik tok поколението, чието внимание можеш да приковеш за пет секунди и приключваш. Но не сме накърнили достойнството на Горки.
- Какво най-много ви вълнува в професията?
- Актьорството е възможност да правя неща, които в живота няма как да ми се случат. Затова всяка следваща роля ми носи огромна радост – за нещо различно, което анализирам в личността си.
- Имате ли проекти извън Учебния театър на „Раковски“?
- Да. С две момчета от моя клас сме в импро група. Играем по барове – подхвърляме си думи и фрази с публиката, около които импровизираме и хората придобиват усещането, че участват в шоуто. В Англия и Америка импрото е много добре развито, стига до спектакъл, на светлинни години са от нас, както в повечето неща. Сега се опитваме да усложняваме структурата, за да стигнем до спектакъл.
- Дайте пример за игра…
- Един от нас казва: „Аз съм професор“ и пита публиката: „Сещате ли се за необичайна специалност?“. И някой от публиката се провиква: „Зъболекар на мишки. Пилот на самолети в канализацията“ и други подобни глупости. Ние ги ловим във въздуха и разработваме цяла сюжетна линия.
- Владеете не само английски, но и италиански.
- Първо съм проговорил на италиански, после на български. Благодарение на майка ми, която не само преподава езика, но и носи огромна страст към онази велика култура още от времето, когато е живяла в Италия.
