Във време, когато личната комуникация е сведена до моментални емотикони, бързи текстови съобщения и алгоритмично управлявани взаимодействия, възможността да се докоснеш до физическата следа на човешките отношения се превръща в рядко естетическо и философско преживяване. Проектът „Епистоларен воайор“ на фотографа Веселин Боришев и съпругата му Мария Боришева, съчетаващ пътуваща изложба и концептуално печатно издание, ни изправя пред точно такова преживяване – среща с неизмисления, оголен и запечатан върху хартия човешки живот.
От кашона на антикваря до публичната памет
Историята на проекта започва почти тривиално, но с онази особена артистична интуиция, която улавя знаците на пространството. На улично място за вехтории и антики фотографът улавя кутия със стара лична кореспонденция. Както самият той и авторът на съпътстващия текст Емил Тонев разказват, покойният антиквар Иван връчва на Боришев кашона с думите: „От четиридесет години съм антиквар и още не разбирам перверзната склонност на хората да четат чужда кореспонденция“.
Това, което за мнозина би било просто изхвърлен боклук или непотребна хартия, гниеща в мазета и тавани, за Веселин Боришев и съпругата му Мария Боришева се превръща в изходна точка за дълбоко проучване. В продължение на десетилетия тези писма – писани от 30-те до 90-те години на XX век – са събирали прах. В тях се преплитат любовни признания, битови несгоди, политически терзания, войнишки доклади, молби за изселване, както и свидетелства за насилието и контрола на социалистическия режим.
Проектът, осъществен с подкрепата на Национален фонд „Култура“, извежда тези документи от частната забрава и ги превръща в документален архив за неофициалната история на България. Пътуващото му представяне вече премина през Карнобат, Шипка и Благоевград, за да стигне на 3 декември и до София, където книгата и изложбата ще бъдат представени в Клуба на фоторепортерите.
Неилюстративният визуален диалог
Основното постижение на „Епистоларен воайор“ се състои в отказа от буквална илюстративност. Снимките на Веселин Боришев не обясняват думите от писмата, нито думите служат за табелки под фотографиите. В повечето кадри човешките фигури напълно липсват. Заснети интуитивно, често в тесен периметър около селския му дом, кадрите изграждат автономен визуален ред.
Налице е фина асоциативна игра: ръкописният ред среща фактурата на стената, текстурата на разлагащата се хартия или светлината върху изоставения предмет. Чрез този сблъсък между текст и образ се ражда своеобразен микропоетичен синтез, в който личният жест от миналото среща настоящия поглед на обектива.
В края на изданието авторът поставя и своя личен акцент – последното включено писмо е от неговата майка до неговия брат, а финалната фотография отбелязва последните моменти от живота на баща му. С този ход Боришев окончателно заличава дистанцията между „чуждите“ писма и собствената си съдба, напомняйки, че в историята на малкия човек всички сме свързани.
Микроисторията срещу Големия разказ
В своя безкомпромисен, остър и проникновен текст към книгата Емил Тонев прави паралел между днешните „епистоларни воайори“ и средновековните инквизитори като Бернардо Гуи, които са записвали всеки детайл от битието на хората: „Битова информация. Не от и за крале, кралици, папи и императори… А за малките хора – онези, които открай време пълзят по земята и се опитват да оцелеят… Днес това се нарича „микроистория“. Която е не по-малко значима от политико-икономическо-географската… Малките хора, за които рядко се пише, тук са решили сами да си кажат – без да ги пита Инквизицията, КГБ или Държавна сигурност“.
Това наблюдение улавя самата същност на проекта: писмата са били писани за конкретен момент и за един-единствен човек, но прочетени днес, те се превръщат в дългосрочната памет на нацията. Те съдържат онова, което учебниците спестяват – живия пулс на епохата, правописните реформи, казармения жаргон, закъснелите влакове, отнетия добитък при изселванията и романтиката на аналоговото чакане.
Книгата като артефакт: Дизайнът на Милена Вълнарова
Особено внимание заслужава печатното издание, реализирано от издателство „Щурка“. То не е просто каталожно допълнение към изложбата, а самостоятелен полиграфически артефакт. Изключителната работа на дизайнерката Милена Вълнарова превръща книгата във визуално и сетивно тяло. Вълнарова работи с типографията и пространството на страницата с респект към автентичния ръкопис. Графичният оформление успява да балансира между отчетливия съвременен шрифт, фактурните репродукции на старите листове и дълбоките черно-бели кадри на Боришев. Всяка двойка страници е проектирана така, че да удържа напрежението между текста и изобразеното, без едното да потиска другото. Високото качество на печата и прецизният избор на хартия превръщат книгата в обект, който изисква бавно разглеждане и физическо докосване – жест, напълно съзвучен с аналоговия дух на проекта.
Аналогово удоволствие в дигиталния век
„Епистоларен воайор“ е проект за бавното възприемане. В него има нещо дълбоко терапевтично за съвременния човек, свикнал с незабавния ефект. Книгата съдържа в себе си и своеобразно „Ръководство как се пише аналогово писмо“, което с хумор напомня, че писането на ръка изисква мисъл, спиране и присъствие – качества, които дигиталната среда систематично унищожава.
В крайна сметка Веселин Боришев, Мария Боришева, Емил Тонев и Милена Вълнарова ни предлагат не просто фотоалбум или исторически архив, а пространство за забавяне. Срещата с тези изгубени и отново намерени думи ни кара да се запитаме какво ще остане от нашите собствени дигитални следи след няколко десетилетия. И дали след нас ще има кашон, който някой да отвори с уважение и удивление пред преходността на човешкия живот.
Пламен В. Петров
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg