„45 грама себе си“ – под това име бе открита изложбата на талантливата българска художничка Татяна Харизанова в Рим. Картините, подредени в залите на Българския културен институт в италианската столица от куратора Олга Босева, изпращат зрителите в един мечтан и желан свят – внушение, постигнато с ясна линия, чисти и умело съчетани цветове. Върху платната си дават среща и меланхолията на поезията, и живописните търсения, които нямат претенциите да ни отправят категорични послания, а само загатват, че в изкуството няма невъзможни неща. И те могат да бъдат преоткривани всеки час, всеки ден. Както преди повече от 8 века на по-малко от 300 километра от пространството, където Таня демонстрира великолепни живописни умения, великият италиански ренесансов художник и мозаист Паоло Учело, обсебен от перспективата, стои буден по цели нощи, докато определи точната точка на изчезване.
За изкуството няма почивни отрязъци нито във времето, нито в пространството. И ако перспективата в класическия й живописен академизъм изглежда, че не е сред приоритетите на Татяна Харизанова, то е респектираща лекотата, с която продължават живописните търсения в новото време, с препратки към състояния, лица и ситуации, характерни за епохата след големите научни открития. Макар и да ги няма на платното, зрителят има усещането, че във всеки един момент трябва да се появи Сачмо със своя тромпет, или отнякъде ще се сблъска с поетичните музи на Пол Валери и Морис Метерлинк. Пресъздадени по много човешки начин. Така, че да ги чувстваме част от самите нас. Като нещо, което или вече сме преживели, за което сме мислили, или най-малкото сънували.
„45 грама от себе си“ безспорно е събитие не само за Българския културен институт, чийто директор Жана Яковлева заслужава поздравления. Няма да е чудно, нито изненадващо, ако в близко време научим, че Татяна Харизанова е станала част от италианския културен мейнстрийм. Стените отдавна рухнаха, не защото някой от политиците имат заслуга за това, а защото творци и хора на духа като това симпатично българско момиче Таня са в състояние да градят мостове и да привличат почитатели. Задача, която дали заради стигми, комплекси или по други причини беше непосилна за цели поколения от художници, независимо че у нас са наричани поколенията на бунта.
