От днес две-трети от родната къща на Димитър Талев в Прилеп (частта, към която поех личен ангажимент преди година, два месеца и два дни) са българска собственост.
Това оповести Манол Пейков в профила си във Фейсбук.
Собствеността е на регистрираната в обществена полза фондация „Манол Пейков и приятели“.
1374-мата души са дарили средства. Те са превели по сметката на фондацията 215 797 лева и 58 стотинки.
Сумата за придобиване на къщата е 82,500 евро (като 2,500 са за плащане на местния данък). Към това следва да се прибавят адвокатски разходи (по разписка) за 1,050 евро, сиреч – общо 83,550 евро, или 163,410 лв.
Това означава, че от събраните средства остават още 52,388 лева. Пейков уверява, че те ще се ползват при пълна отчетност за предстоящите ремонти и (евентуални) придобивания на останалите дялове от къщата.
Тези средства са достатъчни за сега, но в дългосрочен план за ремонта и [евентуалната] покупка на оставащия дял ще са нужни доста повече. Ще ви информираме надлежно за тези ни нужди, но ако – все пак! – бихте искали междувременно да подкрепите кампанията, напомням сметките на фондацията, пише Манол Пейков.
Той разказа и интересни подробности от последните дни около придобиването на къщата.
Когато миналия петък до мен стигна неприятната новина, че част от покрива на Талевата къща е рухнала, току-що (след поредното многомесечно чакане) бях получил оценка от прилепска община за дължимия данък – който задължително трябваше да бъде преведен, преди да се купи къщата.
Уви, документът беше с досадна печатна грешка, която го правеше неизползваем. И макар адвокатът на Снежана (довчерашната собственичка на къщата) да ме увери, че проблемът ще бъде решен незабавно, реших, че не мога – пък и нямам право – да чакам повече.
В неделя звъннах на Чило – на когото имам пълно доверие и с когото сме добре стиковани още от времето, когато купувахме генератори за Украйна – и го попитах готов ли е да тръгне с мен. Той се съгласи без никакви уговорки.
Условихме са тръгнем рано сутринта във вторник и да останем толкова, колкото е необходимо, за да приключим сделката.
Така и направихме.
Ето някои от нещата, които ни се случиха от тогава:
Наложи ни се да прережем катинара на къщата с огромен резач, взет назаем от местна железария – след като нито един от двата ключа, дадени ни от стопанката, не сработи. (После сложихме на негово място чисто нов, разбира се.);
Успяхме да проникнем (Чило, не аз) в подпокривното пространство през една от капандурите и да установим, че покривът е рухнал вследствие на естествено стареене, а не на злонамерен акт – а дупките в стената (и в пода на приземния етаж, която не се вижда на снимката), са плод не на някакъв саботаж, а на иманярски попълзновения (по различно време са разбити и претърсени и трите камини на къщата, в която никой не живее повече от десетилетие);
Наехме си хотел за два дни, които след това удължихме на три, а накрая – на четири (а вероятно щяхме да останем и повече, ако не беше дошъл уикендът и не бяхме форсирали нещата до дупка, за да приключим сделката);
В типичен за себе си стил, Чило адски се раздразни от увисналата пластмасова тръба в двора, от която в основите на къщата течеше вода. В още по-типичен за себе си стил той купи от водопроводния магазин специална тапа със силиконово уплътнение, след което извади от багажника на колата солиден набор от инструменти и внимателно и методично спря теча;
Посетихме прилепското данъчно управление и саморъчно заплатихме дължимите данъци (новият документ наистина беше готов!), а сетне си взехме обратно подпечатаните документи, необходими за нотариалната сделка;
Отидохме до кадастъра и поръчахме всички необходими скици, свързани с имота (оказа се, че са цели 10 – и се наложи да чакаме до следващия ден, защото беше невъзможно да се извадят всичките в рамките на деня);
Издирихме специалисти по геодезия, които да дойдат (дойдоха!) и да замерят целият имот, парцел по парцел и етаж по етаж (замериха го!) – а сетне да сравнят замерванията си със скиците от кадастъра и да потвърдят верността им (сравниха ги и потвърдиха);
Изпихме десетки кафета (надявам се няма нужда да споменавам, че всички разходи по престоя са си от нашия джоб, не на сметка на фондацията) и проведохме десетки разговори на най-различни теми с най-разнообразни хора – и в частност с адвоката на Снежана, който беше неотлъчно до нас и ни консултираше и съдействаше за всичко – данъчни документи, преводи, легализации, връзки с всевъзможни експерти, съвети от най-различен характер;
Подписахме (аз и Снежана) договор за покупко-продажба, въз основа на който да имам основание да преведа парите, след което да бъде нотариално заверен.