Тома БИКОВ
„Харесва ми, че тези хора вече открито съобщават, че събират подписи срещу еврото. Така и трябва да бъде. Тия гадни колониалисти, дошли тука да превземат страната ми. Която все пак е моя родина в края на краищата. И тия дошли тука. Тия натрапници. Тия нахали. Дошли тия натрапници в дома ти и започнали да разместват мебелите. Абе я се разкарайте, евроидиоти! Англичаните са умни хора, чупиха ги тия навреме. А ние не!“ Този пост във Фейсбук на писателя Милен Русков предизвика вълна от реакции – подкрепящи и осъдителни. Така от полето на литературата Милен Русков неочаквано влезе в полето на социалните мрежи, политиката и публичния дебат. Казвам неочаквано, защото той почти не дава интервюта и целенасочено страни от публичния живот.
В началото на този коментар трябва да направя две уточнения, които ще покажат моята пристрастност по темата с Русков и еврото. Първото е, че според мен Милен Русков е най-значимият съвременен български писател, чийто принос за българската нация е не само литературен, но и идентичностен. Това е така, защото неговите романи не просто разказват интересни истории, но формират светоглед и извеждат нов прочит на миналото. Това малцина писатели могат да правят. Второто уточнение е, че не съм съгласен с тезата на Милен Русков, изразена във Фейсбук, но пък наистина би ми било интересно да чуя от него цялостното й представяне в по-дълъг текст или интервю. Би ми било интересно, защото писатели от мащаба на Русков са изначално чувствителни и усещащи инстинктите на онова, което можем да наречем национална душа, и мнението им не просто трябва да бъде изслушано, но и чуто.
Статусът на Милен Русков предизвика два типа реакции на иначе еднотипни хора. Това са българските русофили и българските русофоби, за които целият свят се върти около Русия. Едните обругаваха Русков, а другите го благославяха, което нито изненада някого, нито пък има някакво значение за хората, които търсят някакъв смисъл. В статуса Русия не се споменава, но русофилите и русофобите могат да изведат теза за нея дори и ако коментират ланския сняг.
Какво е важното, което се вижда на повърхността? Първо, че един български писател би могъл не просто да привлече вниманието към себе си, но и да предизвика обществен дебат по избрана от него тема. Това не може да направи всеки писател, а само един или най-много двама или трима. Останалите могат да коментират. Милен Русков е уникален и с друго. Както казахме и по-горе, до момента той последователно е избягвал интервютата, гражданските позиции и всеки шум на публичния живот. Той е публична фигура не заради публичните си изяви, а изцяло заради литературното си творчество. Това го отличава силно от огромна част от останалите съвременни автори, някои от които са много по-известни с гражданските си позиции и статусите си в социалните мрежи по всякакви теми, отколкото с творчеството си.
Важна е и посоката на реакция на голяма част от публичните представители на либералната общност, които първо съзряха намесата на Русия и после побързаха да се разкаят, че са чели книгите на Русков. Това е доста тесногръда позиция за хора, които наричат себе си либерали. Още по-тесногръда е за онези от тях, които имат претенции да се занимават и интересуват от култура и изкуство. Тази реакция е симптоматична, защото веднъж съжалява за това, че Милен Русков явно не желае да принадлежи към тази общност, но втори път е направо бясна, че е изразил позиция, която е различна от либералната. Въпросът тук е какво би трябвало да направи Милен Русков, ако има мнение, обратно на либералното, по една или друга конюнктурна тема според либералната общност? Да не казва какво мисли? Да казва обратното на това, което мисли? Или изобщо да не мисли по обществени въпроси? Нали самата свобода на словото предполага изразяването на различно мнение и самата същност на либералната идеология се състои от този принцип?
По-грозното в тази реакция е опитът Русков да бъде отменен като писател заради позицията си в един обществен дебат, който е достатъчно поляризиран, за да има умерени мнения. В този дебат позицията на Милен Русков е антиконюнктурна и в разрез с официалната позиция на властта. Това би трябвало да се уважава, защото показва липса на конкретен материален интерес. Българската интелигенция в елитната си част традиционно действа сравнително рядко против конюнктурата и в разрез с нея. Да искаш някой да бъде отменен като писател само защото е против влизането на страната в еврозоната, е тоталитарен инстинкт. Защото за тоталитарния инстинкт идеологическите убеждения винаги стоят по-високо от таланта. Това дава възможност дори на бездарни хора, но с правилни идеологически убеждения да се подвизават под формата на творци в обществения живот. Слава богу, България все още не е тоталитарна държава и отмяната на Милен Русков като писател няма да се случи.
Покрай тази литературно-политическа полемика би трябвало да отчетем и още една значима тенденция. Тя преминава през българското време във всички идеологически периоди и явно се продължава чрез писатели като Милен Русков и Георги Господинов. Споменавам тези две имена, защото считам, че това са двамата най-значими съвременни писатели, които чрез творчеството си имат роля не само в литературата, но и в идентичностната нагласа на българското общество. Логично те двамата са противопоставени не защото са конкуренти, а защото изразяват два противостоящи си идентичностни стила, които се противопоставят в българското интелектуално поле от близо 200 години. Единият е космополитният идентичностен стил, към който принадлежи Господинов, а другият е автохтонният и локален стил, характерен за Русков. Именно в сблъсъка на тези две тенденции лежи модерната българска идентичност. Трудно може да се каже кога е започнал този сблъсък, но той може да се проследи още в острото противопоставяне между Любен Каравелов и Христо Ботев (автохтонният Ботев дори е замислял да убие космополитния Каравелов). Спорът се пренася в ХХ век, когато космополитният кръг „Мисъл“, в който влизат писателите Пенчо Славейков, Пейо Яворов и П. Ю. Тодоров, воюва на живот и смърт с автохтонния Иван Вазов. През 30-те години на миналия век автохтонни писатели като Йордан Йовков и Елин Пелин с тъгата си по умиращото село несъзнателно оспорват тогавашната прогресивна държавна идеология в лицето на национализма. По същото време на другия полюс е космополитният Димитър Димов, чиито романи може би са най-европейското проявление в българската литература. През 60-те години се явяват Николай Хайтов и Йордан Радичков. С характера на творчеството си те се връщат към умиращото село, което е несъвместимо с властващата социалистическа идеология. Те са скептични към прогреса и обърнати към миналото, се сблъскват с тогавашното космополитно „априлско поколение“, водено от писатели като Любомир Левчев, Георги Марков и Стефан Цанев. Това е само бегло щрихиране на тези тенденции, чието сериозно изследване изисква написването поне на няколко тома.
Всички тези творци и много други, които имат роля в изграждането на съвременната българска идентичност, са изразявали позиции по злободневни теми или пък не са го правили. Понякога са били прави, а понякога са били укорими от една или друга гледна точка. Това няма никакво значение, защото паметта е почистила достатъчно добре маловажните въпроси на времето и ни е предоставила възможността да виждаме само значимите отговори, които са давали онези български писатели, които са имали таланта да формират идентичностни пластове. Сигурен съм, че сред тях ще остане и Милен Русков. Не защото е против приемането на еврото, а защото е написал „Възвишение“ и „Чамкория“. Последното е уточнение за онези, които си мислят, че ако се обявят против еврото, ще бъдат като Милен Русков. Няма да бъдат.