На 26 март 1993 г. „Ню Йорк Таймс“ публикува снимка, която е направена в Южен Судан, по време на тежка продоволствена криза. На кадъра дете е паднало на земята, изтощено от глад, а зад него един лешояд сякаш очаква последния му дъх. Снимката показва колко е крехък е човешкият живот, когато е лишен от най-елементарното условие за оцеляване: храната. Този кадър се превръща в символ на глада и човешкото безразличие и предизвиква вълна от съчувствие и възмущение.
Автор на снимката, известна като „Лешоядът и детето“, е южноафриканският фотожурналист Кевин Картър, който през 1994 г. получава „Пулицър“ за художествена фотография. Кадърът се превръща в плакат на различните организации за хуманитарна помощ, а Картър е на върха на славата си. Освен това е описан като човекът, който всеки ден гледа злото и ужаса в очите.
Но освен признание кадърът му носи и много критики. Читателите на вестника искат да знаят защо Картър не е помогнал на детето и как е могъл да си тръгне, а не го е отвел до хуманитарния пункт. Въпросите бързо прерастват в обвинения и журналистът е представян като безсърдечен наблюдател, който използва чуждата мъка, за да направи кариера.
Но реалността се оказва малко по-различна. Перспективата създава впечатлението, че лешоядът се намира непосредствено до детето. По-късно фотографът разказва, че птицата е била значително по-далече и той я е прогонил след заснемането. Малкото момче се опитвало да стигне до пункт за хранителна помощ на ООН, на около 800 метра, където родителите му разтоварвали хуманитарна помощ от самолет. Детето било оставено за кратко, а след това тръгнало към пункта. По пътя спряло да си почине и именно в този момент Картър направил снимката. Според тази версия то успяло да стигне до пункта, където получило помощ.
Има и сведения, че журналистите, работещи в подобни хуманитарни зони, са били инструктирани да не докосват местните хора заради риска от заразни болести. Тези обстоятелства често са изтъквани в защита на Картър, но критиките, че все пак е можел да направи повече не стихват. За милионите, които са виждали фотографията, обаче детето остава преди всичко символ на мизерията в Судан през 90-те години, когато в хуманитарните центрове от глад и заболявания умират средно по 20 души на час.
Любопитна е съдбата на фотожурналиста. Кевин Картър е роден през 1960 г. в Йоханесбург, Южна Африка и става известен с репортажите си за насилието и политическите сблъсъци в последните години на апартейда. В началото работи като спортен фотограф, а после за Johannesburg Star. Започва да снима екзекуциите на африканци в средата на 80-те години, тъй като не може да приеме насилието и злобата в хората. Скоро разбира, че неговите кадри успяват да предизвикат обществото да търси промяна и да се стреми да намери мира.
„Той беше луд човек, преживяваше всичко с такава интензивност. Имаше толкова много да каже и беше ядосан за толкова много неща, които се случваха по света“, каза Рийдън Вали, който е приятел на Кевин. Работата му го отвежда на места, където човешкият живот често е изложен на непосредствена опасност. Заедно с Грег Маринович, Кен Оустърбрук и Жоао Силва той е част от групата фотографи, станала известна като Bang-Bang Club. Четиримата документират кървавите конфликти в Южна Африка в началото на 90-те години.
Но подобна работа си има своята цена. Постоянният досег със смъртта и жестокостта, опасностите и натрупаните загуби оставят тежък отпечатък върху психиката. Когато снимката от Судан става световноизвестна, Картър вече е човек, преживял години на напрежение и насилие. Наградата „Пулицър“ би трябвало да бъде върхът на кариерата му. Вместо това тя идва с обвинения, които го преследват. Общественият натиск се превръща в допълнително бреме. На 27 юли 1994 г., само няколко месеца след получаването на наградата, Кевин Картър слага край на живота си. Той е едва на 33 години.
Смъртта му често се свързва с общественото осъждане заради снимката, но както често става истината е по-сложна. Картър страда от депресия, има проблеми с наркотиците, преживява тежки лични и професионални трудности. През същата година неговият колега и близък приятел Кен Оустърбрук е убит по време на сблъсъци в Южна Африка.
В предсмъртното си писмо Картър пише за болката, спомените и насилието, които го преследват. ”Много, много съжалявам. Болката от живота побеждава радостта до точката, в която радостта не съществува… депресиран… без телефон… без пари за наем… без пари за помощ за децата… без пари за заеми… пари! … Преследват ме ярки образи на убийства и трупове и гняв и болка… образи на умиращи от глад или ранени деца, на безумци с пръст на спусъка, на убийци-екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен, ако имам това щастие.” Картър приключва своя житейски път, след като обществото е успяло да го изхвърли и забрави точно толкова бързо, колкото го е обикнало.
Десетилетия по-късно „Лешоядът и детето“ продължава да предизвиква спорове. Тя поставя един от най-трудните въпроси пред журналистиката: може ли човек да остане наблюдател, когато пред очите му се разиграва трагедия?