Проф. Глен ДИЗЕН, greatereurasia.substack.com
Полковник Лорънс Уилкърсън, бивш началник на кабинета на държавния секретар, твърди, че Съединените щати са прекарали десетилетия в целенасочено формиране на политическата среда в Европа, така че европейските лидери да бъдат отворени към стратегическите приоритети на Вашингтон. Той описва продължителни усилия, в които са участвали американски и съюзнически разузнавателни агенции, както и организации, действащи под широкия чадър на американската външна политика.
Целта е била не да се убедят европейските правителства по отделни въпроси, а да се култивира политическа класа, която надеждно да подкрепя интересите на САЩ. Както казва Уилкърсън, американците не са се ограничавали само с оказване на влияние чрез традиционната дипломация: „Аз бях там, знам какво направихме с Европа. Знам колко усърдно ЦРУ, СИС, МИ6 и донякъде Мосад – как научихме кучетата да лаят. Ние купувахме редактори на вестници, лидери на профсъюзи, парламентаристи, купихме двама генерални секретари на НАТО“.
Тези мрежи от влияние са допринесли за създаване на среда, в която политиките, благоприятни за Вашингтон, са могли да се вкоренят в европейските институции. Уилкърсън разширява мащаба: „Купихме цели държави по отношение на политическия им апарат“. Американското влияние е действало на системно ниво, а не се е ограничавало до изолирани личности.
Уилкърсън представя Йенс Столтенберг като един от най-ярките примери за този процес. Норвежецът е бил култивиран в рамките на трансатлантическата политическа система и в крайна сметка стана генсек на НАТО, което му осигури централна роля в определяне посоката на алианса. Възходът на Столтенберг показва как Вашингтон е успял да идентифицира европейски политици, съвместими с американските стратегически цели, и впоследствие да им помогне да се издигнат в институции, важни за външната политика на САЩ.
Значението на Столтенберг според аргументацията на Уилкърсън не се състои просто в неговите лични политически възгледи. Назначаването му в НАТО представлява кулминация на един по-широк процес, чрез който Вашингтон подготвяше европейски лидери, на които може да се разчита, че ще запазят стратегическата ориентация на Алианса.
Уилкърсън поставя Марк Рюте в същия контекст – издигането на нидерландеца до генерален секретар на НАТО трябва да се разглежда като част от приемствеността на тази създадена от САЩ политическа класа.
Според Уилкърсън централното изискване е надеждност: европейските лидери, желаещи да се издигнат в рамките на трансатлантическата система, трябва да разбират приоритетите на Вашингтон и да демонстрират, че може да им се има доверие да ги прокарват. Следователно Рюте представлява още един пример как европейското политическо лидерство е свързано с по-широкия американски стратегически елит. Изборът му за генсек на НАТО не промени фундаментално посоката на Алианса, а продължи същата тенденция.
Общата теза на Уилкърсън е, че американското влияние в Европа е станало толкова обширно, че е определящо кой може успешно да се издигне в институциите. Описваният процес е включвал вестници, синдикални организации, парламентаристи и национални политически структури. Чрез поддържането на тези различни части от европейското общество Вашингтон е могъл да формира среда, в която лидерите се появяват и действат.
Резултатът според Уилкърсън беше европейска политическа класа, чиито кариери и институции бяха дълбоко преплетени с американската власт. Ето защо той поставя Столтенберг и Рюте редом с по-широката мрежа от редактори, синдикални лидери и парламентаристи, които са били „купени“ или „култивирани“.
Аргументът му в крайна сметка излиза извън рамките на НАТО. Съединените щати не просто са убеждавали европейските правителства; те са помогнали за изграждането на политическия апарат, чрез който се осъществява управлението. Издигането на Столтенберг и Рюте начело на НАТО се представя като едно от най-ясните проявления на този по-дълъг процес.