Тома Биков
Кога ще свърши кризата? Този въпрос се задава почти всекидневно независимо от това за коя криза става въпрос. Краткият отговор е: „Няма да свърши”. А кризите са много – българска, европейска, световна, геополитическа, икономическа, финансова, политическа, на доверието… Бихме могли да изброяваме още много феномени, които преживяваме като кризи и в зависимост от нагласата ни виждаме или не виждаме изход от тях.
Като криза обикновено се преживява всяко предизвикателство, което се проявява пред нас самите или пред обществото, в което живеем. Арнълд Тойнби обяснява развитието на различните цивилизации със способността им да отговарят на значими предизвикателства. Те не трябва да са прекалено силни, за да ги унищожат, но и не бива да бъдат толкова слаби, че да не предизвикват активността им. Английският историк уточнява, че всяко преодоляно предизвикателство поражда поне две нови, които отново трябва да бъдат преодолени. Ако една цивилизация вече няма възможност да откликва на множеството предизвикателства, спира растежа си, умира и започва да гние. Може би в смъртта и гниенето се състои краят на кризата, но едва ли някой би предпочел този изход.
Византийската цивилизация например е в криза в продължение на 10 века. Когато успява да се справи с арабите и персите, които я нападат непрестанно от юг, то от север я нападат българи, всякакъв вид варварски племена, а по-късно и сърби. Когато успява да се справи и с тях, започват вътрешни борби, убийства на императори, делене на територии и силова смяна на патриарси. И така 10 века, в края на които растежът е спрял и предизвикателството в лицето на османските турци се оказва невъзможно за преодоляване. С това идва краят на тази дълга криза, а народите, съставляващи византийското цивилизационно пространство, уморени от напрежението на историята, за няколко века се отдават на исторически сън. Това не означава спокойствие, а невъзможност да живееш собствената си съдба. Твоята съдба вече е съдбата на друг – в случая на османските турци.
Ако говорим за българските кризи, ще трябва да напишем цяла книга. Кога новата българска история е била лишена от кризи? След Освобождението, когато е суспендирана Търновската конституция, започва Сръбско-българската война, детрониран е княз Александър и е установен авторитарен режим начело със Стефан Стамболов. Когато е свален Стамболов и година по-късно е съсечен със саби в центъра на София? Последното се случва при „мекото и спокойно“ управление на консерватора Константин Стоилов. Доколко е безкризисно „тлъстото десетилетие“ от 1902 до 1912 година, в което България се въоръжава активно и се готви да влезе във война с Османската империя, съдейства за избухването на Илинденско-Преображенското въстание и приема стотици хиляди бежанци от Тракия и Македония? Едва ли има спор, че двете Балкански войни и Първата световна война, които България губи, не са кризисни ситуации. Следва абдикация на цар Фердинанд, авторитарно земеделско управление, военен преврат, комунистически и земеделски въстания, серия от политически убийства, организирани най-вече от ВМРО и БКП, атентат в църквата „Св. Неделя“ и нови репресии от страна на държавата.
Правителството на Андрей Ляпчев, което се счита за успокояващо и балансиращо, работи в ситуация на икономическа и финансова криза, като трябва да изплаща и тежките репарации, наложени от загубата в Първата световна война. Финансово-икономическата ситуация е толкова тежка, че България дори няма право да формира собствения си държавен бюджет. Той е изготвян от чуждестранна финансова комисия, която следи харченето на всеки лев. Наред с това е посрещната поредната бежанска вълна от Тракия и Македония. Следва нов военен преврат, забрана на партиите, нова серия от атентати и… Втора световна война.
Кога ще свърши тази българска криза? На 9 септември 1944 година – с нов преврат, смяна на държавното устройство, масови репресии, икономическа криза и налагане на нова държавна идеология. Следват 45 години тоталитарен режим, чието развитие въпреки статичността на повърхността е изпълнено с най-различни динамични вътрешни кризи. Три фалита на държавата (в началото на 60-те, в началото на 70-те години и в края на 80-те на миналия век), хроничен дефицит на стоки, неуспешна надпревара със Запада и преучредяване на държавата през 1989–1990 година.
Следват нови кризи – първоначално натрупване на капитал, фалити на банки, силови групировки, вторичен фалит през 1996–1997 година, хиперинфлация, тотална смяна на собствеността, радикална промяна на социалните статуси, почти едно десетилетие война при разпада на Югославия… Вероятно би могло да се изрежда още дълго. На всички тези предизвикателства беше отговорено успешно с влизането на България в ЕС и НАТО. Те обаче също се оказаха в криза и на мястото на старите предизвикателства се очертаха двойно повече нови.
Настоящата българска политическа криза е част от всеобщата идеологическа криза на Запада, при която се демонтира цялостният идеологически ред. Вече е в ход радикална промяна на икономическите и финансовите отношения. Феномени като изкуствения интелект, криптовалутите и дигиталните валути са само предвестниците на новите реалности и новите обществени отношения. Те са едновременно отклик на предизвикателство и ново предизвикателство, пред което тепърва ще се изправяме. Преместването или най-малкото разконцентрирането на световния център от САЩ към Китай ще поражда нови военни конфликти, докато не бъде намерена правилната формула на новия световен ред. Липсата на ред в геополитическите отношения направи така, че докато чакахме да свърши войната в Украйна, започна войната в Газа.
Днес въпросът е как българското общество ще се справи с настоящата криза, за да посрещне новата. Въпросът не е и никога не е бил кога ще се оправим. Този въпрос може да бъде валиден само в теориите на идеологическите утопии, но не и в света на действителността. Винаги в историята на света краят на една криза е и начало на нова. Така е и при българското движение в полето на историчността. Макар и отдавна възприело чуждата съдба като своя (днес наша съдба е съдбата на Запада), българското движение има собствен характер и свои цели. Те са свързани преди всичко с оцеляването, а не с победата. Може би смисълът на настоящата политическа криза се крие в отговора на въпроса – кои субекти ще оцелеят, за да могат чрез собствения си опит да адаптират обществото ни за оцеляване в новите реалности. Повтарям – не за победа, а за оцеляване.