И Леденото хоро, и Джулай морнинг са нововъзникнали традиции някъде от 80-те години. Ако потърсите в уикипедия ще прочетете доста различно въведение обаче. За хорото: „Леденото хоро е сравнително нов ежегоден български обичай…“. За Джулай: „Джулай или Джулай Морнинг е традиция в България, свързана с хипи движението, за посрещане на изгрева на 1 юли“.
Тук не е поставен така остро въпросът за древността на традицията. А и двете произхождат просто от късния соц. Тогава се очертават две противоположни политически тенденции в обществото – националистическа и либерална. Живков залага на национализма още от края на 60-те години, когато пък е започнало и контракултурното хипи движение. Хипи движението, ако може да се нарече така, все още е много слабо през знаменателната за Западна Европа 1968 г., състои се от няколко дузини младежи от столичните гимназии. Може да прочетете в интернет текста на Виктор Пасков, който си спомня 68-а година и Международния младежки фестивал в София. За национализъм от друга страна има готова почва от предишния режим и Живков е сигурен, че това ще е печеливша позиция дългосрочно. Тази линия е олицетворена през 80-те от избора му на премиер – Георги Атанасов (1986–1990 г.), възпитаник на Историческия факултет, ключова фигура във Възродителния процес. Именно заради Възродителния процес националистическата линия фалира и в края на 89-а година либералните прозападни реформатори в партията свалят Живков. Те зачеркват национализма и на практика дават ход на алтернативната тенденция в обществото, онази повлияна от западната музика и кино, от „Кореком“ и радио „Свободна Европа“.
Тези хора, които отбелязват Джулай, гледат на Запад (макар че по ирония посрещането на Джулай е с изглед на изток), докато танцуващите ледено хоро гледат не толкова на изток, колкото… надолу и назад, към миналото и мъртвите. И двете тенденции трябва да бъдат разбирани като заченати в зрелия социализъм, две различни реакции на тоталитарната атеистична държава. Националистите имат лошия късмет да бъдат кооптирани от режима в последните години преди рухването му, с което тяхната легитимност е унищожена още в началото на промените. Затова националистите стоят нокаутирани и прибрани в лоното на БСП, която едновременно представлява и социалистите, и националистите чак до 2005 г., когато Волен Сидеров създава „Атака“. Това е също лош късмет за тях, защото БСП, поради миналото си на тоталитарна партия, трябва постоянно да прави отстъпки, за да откупи правото си да просъществува в демокрацията, като търгува парче по парче и със социалното, и с националното, като негов тогавашен попечител. Преходът се извършва при изключителната доминация на либералната тенденция, въпреки че тя сама по себе си не разполага с достатъчно електорална подкрепа. Няма масов либерализъм в обществото, но има консенсус, че либералите трябва да управляват.
Интересно е как също по сходно време, в средата на 2000-те години възникват и две софийски шествия, пак с противоположен културен знак. През 2004 г. се провежда първият Луковмарш, а през 2008 г. се провежда първият гей прайд. Това са специфично софийски явления и в никакъв случай не приравнявам нито хипитата на гей прайда (доста от старите хипита днес попадат в категорията „хомофоби“, както стана с Милена Славова), нито да свързвам софийските националисти от БНС с фолклорни патриотични прояви в провинцията, които далеч надхвърлят тяхната популярност. Това са явления от различни краища на България и най-вече от различни поколения. Но отново почти в синхрон се раждат противоположни тенденции, които вече се борят и за признание и институционализиране от държавата. Прайдът, разбира се, с доста по-голям успех.
Нека се придвижим сега още няколко години напред, до 2013 г. Много важна година. Тогава имаше два протеста – т.нар. февруарски (антимонополни) протести, провокирани от непосилните сметки за ток и после юнските протести #ДАНСwithme, които се вдигнаха против назначението на Пеевски и за свалянето на правителството на БСП-ДПС. Летният протест, освен че видимо се населяваше от хора, които нямат проблеми с плащането на тока, имаше и различна естетика, различна тактика, различни искания. В началото се поддържаше версията за приемственост с протестите от зимата (естествено, беше невъзможно да се обявиш против тях), но това скоро отмина и до края на лятото вече антимонополният протест беше напълно забравен за сметка на цветната революция, окупацията на университета и първите призиви за реформа в правосъдието. Потърсете в ютуб филма на Христина Христова от БНТ, която единствена е направила документален разказ за февруарските протести, което й прави чест като журналист. Вижте лицата на хората там, те изобщо не са същите хора, които излязоха през лятото, а и по нищо не приличат на тях. Те не получиха и половината медийно внимание, на което се радваше #ДАНСwithme. Но през февруари имаше реални кръвопролития, подпалени автомобили и офиси на енергодружества, да не говорим за националната епидемия от самозапалвания – на Пламен Горанов във Варна и още около тридесет инцидента през следващите две години, които не бяха отразени. Отделно припомням, че февруарският протест беше в цялата страна и дори не започна в столицата, а започна в Благоевград. През лятото всичко това беше заменено от арт пърформанси на жълтите павета и лица на известни личности в София. От летните протести тръгнаха кариерите на много журналисти и политици, които до днешен черпят легитимация от присъствието си там, докато зимните протести днес не са престижна значка. Сещам се само за една личност, която тръгна от там, направи кратка кариера като журналист в ТВ7 и после като депутат от „България без цензура“, също за кратко, после се изгуби. Летният протест всъщност проведе необявена война срещу зимния, тъй като си постави за главна цел да свали правителството на БСП, единствената партия която беше увеличила електоралната си подкрепа на предсрочните избори през пролетта, а после техните представители от Реформаторския блок се коалираха заедно с ГЕРБ, която по-рано именно февруарските протести бяха отстранили. Февруарският протест, разбира се, не беше про-БСП, там хората изобщо не бяха оцветени политически и на кадрите подбрани в документалния филм на Христина Христова мнозина казват, че по принцип не гласуват. Това са „негласуващите“, за които ние толкова често говорим, но които сами рядко проговарят.
Интересното съвпадение е в сезоните. И в трите примера, така ключови за културното ни съзнание от последните няколко десетилетия, почвеническите прояви са все през зимата, а либералните все през лятото. Сякаш страната се дели на зимна и лятна България. Зимната – обърната навътре, скрита под снега, изчакваща пасивно, оцеляваща. Лятната – обърната на Запад, огрявана щедро от него, уверена в своите права върху настоящето и бъдещето, а отскоро вече и върху миналото. Демонтирането на ПСА, „ремонтирането“ на Шипка, истеричното ежегодно изобличаване на леденото хоро като „изобретена традиция“. Това показва, че те започват да разбират неизбежността на битката за миналото, което по принцип винаги са неглижирали, започват да се нуждаят от опора там, дори само за да оправдават моментните си политически компромиси, „сглобки“ и „некоалиции“. На тази територия ще се проведе решителната конфронтация между двете противоположни тенденции. Въпросът е дали „зимна България“ има капацитета не само да отстоява миналото, но и да се бие на територията на настоящето, и още по-важно – на бъдещето. Защото тези трите не могат дълго да стоят разделени. Някой ще трябва да ги съедини, а който не успее, губи всичко.
