Марин ГАБРОВСКИ
Българският политически театър има странното свойство бързо да пренаписва сценариите си, заличавайки моралните разделителни линии в името на аритметичното оцеляване. Всяка предизборна или следизборна криза води до един и същ неизбежен епизод — бавното, леко конфузно, но неизменно „голямо ухажване“ на Бойко Борисов и ГЕРБ.
След години на патетични клетви за демонтаж, съдебна реформа и окончателно „изчегъртване“ на модела, махалото отново прави пълен оборот. За пореден път се оказва, че пътят към властта, или поне към относителната стабилност, неизбежно минава през къщата в Банкя или централата на ГЕРБ. Трансформацията в реториката е толкова рязка, че граничи с политическа пародия. Неотдавна лидерите на „Продължаваме промяната – Демократична България“ чертаеха непреодолими червени линии. „С ГЕРБ и Бойко Борисов коалиция е невъзможна. Няма как да градим европейско бъдеще с архитектите на корупционния модел.“ (Кирил Петков)
От площадите ехтеше призивът за пълно изкореняване на порочната система, а всяка форма на диалог се заклеймяваше като колаборация. Още по-ярък беше Христо Иванов, който предупреждаваше: „Всеки опит за сближаване с Борисов е опит за легитимиране на паралелната държава и фалшивото правосъдие.“
Днес обаче тонът е коренно различен. Когато политическата изолация заплаши собствените проекти на довчерашните революционери, моралният рентген внезапно омекна. На преден план излязоха фигури от инициативни комитети и обществени формати, като тези около Гюров и Кандев, които плавно смениха оптиката. Избирателите на ГЕРБ вече не са „купен вот“ или „крепители на статуквото“, а изведнъж се превърнаха в „разумни, десни, интелигентни хора, с които споделяме общи европейски ценности“.
Тази мимикрия цели да построи мост: когато признаеш избирателя за цивилизован и близък по идеи, следващата естествена стъпка е да седнеш на масата за преговори с лидера му — вече не като предател, а като „отговорен държавник“.
„Прогресивна България“ и сезонът на компромисите
В същия хор все по-отчетливо се включват и нови, и стари формации, включително от кръга на т.нар. „Прогресивна България“. Докато до вчера от тези среди се заявяваше категорично, че България се нуждае от пълно саниране на политическото пространство и изолация на токсичния модел ГЕРБ-ДПС, от днес вече започва седмицата на „прагматичното ухажване“. Акцентът се измества от миналото към „националните приоритети“, Шенген, еврозоната и геополитическия баланс. Всяко сутрешно политическо студио се превръща в изпит по дипломатичност, където яростните нападки са заменени от намеци за „експертен кабинет“, „споделена отговорност“ и „широк консенсус“.
Всички те изведнъж преоткриха, че без първата политическа сила никакво устойчиво управление не е възможно. Моралният абсолютизъм се стопи пред суровата реалност на мандатите.
Борисов като незаобиколимия фактор
От другата страна на шахматната дъска Бойко Борисов играе роля, която познава до съвършенство — тази на благосклонния, леко обиден, но напълно спокоен патриарх на българската десница. Лидерът на ГЕРБ много добре знае цената на своите депутати и отказва да играе по чужди сценарии. „Ние непоискана подкрепа не даваме. Който иска да управлява, идва, сяда на масата, подписва коалиционно споразумение и поема ясна политическа отговорност. На подкрепа на парче и задкулисни схеми няма да се съгласим“, заяви Бойко Борисов. С тези думи опитният играч методично разглобява опитите на партньорите си да го използват като „тиха патерица“, без да плащат електоралната цена за явна коалиция с него. Посланието му е пределно ясно: ако искате гласовете на ГЕРБ, ще трябва да го заявите публично, да признаете тежестта на партията и официално да заровите томахавката на изчегъртването.
Каква е цената на амнезията? Голямото ухажване на ГЕРБ показва най-хроничната болест на съвременната българска политика — липсата на устойчива ценностна рамка. Обществото за пореден път става свидетел на това как принципите се развяват като знаме, само докато носят лайкове в социалните мрежи и гласове на площада, но се прибират в гардероба веднага щом дойде време за разпределяне на властови ресурси.
Иронията е горчива: тези, които обявиха края на епохата „Борисов“, днес се надпреварват да намерят формула, с която да легитимират неговото завръщане на сцената като спасител на държавността. А за българския избирател остава тягостното усещане за дежавю — усещането, че независимо кой какви думи използва, крайната гара на прехода винаги носи един и същи срамен надпис.