Иван Ничев, чиито драми „Черните лебеди“, „Иван и Александра“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „След края на света“, „Пътуване към Ерусалим“, „Българска рапсодия“ са класика в българското кино, отново е в пред премиерна треска. Новият му филм „Такси за рая“ с първи прожекции в афиша на международния фестивал Синелибри, е по новелата „Нощно бдение“ на Димитре Динев, който заедно с режисьора е автор и на сценария. На екрана се преплитат три истории: за нелегално емигрантско сборище във Виена, за двама служители на погребално бюро, специализирано в транспортиране на тленни останки, за полски престъпник, който трябва да бъде преведен през границата в ковчег. Всичко започва със смъртта на български строителен работник в австрийската столица. Съпругата му иска да го изпрати подобаващо и събира най-близките му приятели. С напредването на нощта и количеството изпит алкохол скръбта отстъпва място на истинска Дионисиева мистерия, в която мъртвите сякаш оживяват, а живите започват да приличат на мъртви. Границите между изкуството да живееш и изкуството да умираш постепенно се размиват. Актьорите са Диляна Попова, Башар Рахал, Велислав Павлов, Боян Фераджиев, Лазарина Коткова, Деси Моралес, Даниел Владимиров, Стоян Дойчев. „Диляна Попова е тайнствената дама от Дунав – реката, която разбира мъжката душа“, поетичен е Иван Ничев.
В черната комедия участват още сърбинът Милян Давидович и полякът Йенджей Йежерски, а акордеонистът пред камерата е Мартин Любенов.
– Къде е кодът в заглавието „Такси за рая“, господин Ничев?
– В моята възраст дните вече се движат с невероятна скорост. Усещам, че все по-близки са ми размислите на древните гърци и Дионисий за смъртта. Според тях смъртта не е окончателен край, а част от вечния цикъл на умиране и възраждане. Ето защо в последния миг нарекох новия си филм „Такси за рая“. Трябва да призная, че на мен все още не ми се сяда в това такси. Още ми се снима, но енергията ми спада. Затова поканих двама млади талантливи творци, за да бъдат съпричастни и да ми помагат в осъществяването на поредния ми проект. Башар Рахал, който още като момче започна кариерата си в моя филм „Иван и Александра“, стана изпълнителен продуцент, а Тодор Чапкънов – сърежисьор.
– Разкажете за приятелството и творческото партньорство с Димитре Динев. Той не е автор, който лесно споделя сюжетите си.
– Запознах се с Митко Динев преди много години. Тогава във Виена, където той живее отдавна, имаше поредица от прожекции на мои филми. Когато запитах как мога да се свържа с него, за да го поканя, от тамошната диаспора ми обясниха, че той изобщо не общува нито с посолството ни, нито с културния институт – Дом Витгенщайн. Митко, като човек, бягал през границата и лежал в емигрантски лагер, логично има особено отношение към сънародниците от партийните и всякакви други номенклатури. Още при първата ни среща потънахме в дълбок разговор. Той изгледа „Българска рапсодия“ и така се роди нашата дружба. Динев е уникален случай на автор, пишещ на чужд език. Носител е на наградата за най-добър австрийски роман за 2025 година. Та преди известно време той ми звънна и ми предложи да прочета пиесата му „Емигрантски рай“, която вече беше играна във виенския „Фолкс театър“ и в нашия театър „София“. Да я прочета и да помисля дали от тази история става филм. Споделих, че имам идея, която, ако вмъкнем в неговия текст, вероятно ще се получи интересен сценарий за кино. Повтарям, че Динев е литературен феномен от световна класа. Мога да го сравня единствено с големия Джоузеф Конрад, който от полски моряк се превръща знаменит английски писател.
– Кога кинаджия класик като вас е в настроение за черна комедия като „Такси за рая“?
– В литературния материал, който Димитре Динев преработва в пиесата „Емигрантски рай“, има балкански обред, посветен на смъртта. Това, естествено, събуди в мен размисли за раздялата с живота. Размисли, които се пораждат в главите на всеки човек от моето поколение. Хареса ми да стана участник в този Дионисиев празник и да приема, че смъртта не е страшна. Страшен е живот, изживян без смисъл. Съгласен съм, че човек умира два пъти. Първия, когато спре да диша. Втория, когато бъде забравен.
– Снимал сте в цяла Европа, какви са наблюденията ви за българите, живеещи в чужбина?
– Емигрантството го разделям на преди и след падането на Берлинската стена. За новите емигранти ще се говори след време, когато бъдат осмислени процесите в адаптацията им. За старата емиграция ще ви разкажа случка, която и досега нося в спомените си. Годината е в края на миналия век – 1978-а. След успеха на „Звезди в косите, сълзи в очите“ в Лондон бях поканен да покажа филма в Австралия. След премиерата му в прочутата опера на Сидни българин, който дойде да ме поздрави, предложи да ми покаже града. Тръгнахме със спортното му кабрио. Оказа се, че човекът правел улуците на големите сгради. През цялото време гледахме нагоре, за да ми ги показва, докато ги фотографираше. Когато ме остави пред хотела, ми връчи плик, пълен с писма до роднините му в България. Предупреди ме, че ще донесе и снимките с улуците. Разплака се, почти успя да разплаче и мен. Три дни ходих с изкривен врат, но изпълних желанието му. Искаше все още живите му родители и вече бившата му съпруга и децата му да видят, че макар и избягал, работи и мисли за тях. Носталгията е нещо убийствено.
– Защо дори смъртта на балканците е гарнирана с абсурди?
– Преди години заснех документален филм за празниците ни – за кръщене, сватба и погребение. Така, както са се извършвали преди много години. Общество, което не тачи традициите си и превръща ритуалите си в кичозни пародии, няма защо да се чуди защо ражда чудовища.
– До къде, според вас, го докара българското кино?
– Някога снимах „Царска пиеса“ във Враца с Тодор Колев и Коста Цонев. Един ден Коста ми донесе фейлетон от брат му – сатирика Васил Цонев. Смяхме се дълго. Васил Цонев беше написал, че някой е отсякъл „кривата круша“ и българите са в паника. Защото няма как да измерват проблемите си с вечната метафора „докарахме я до кривата круша“. Затова предлагам да посадим нова круша, пък да видим какво ще се получи. Ако говорим сериозно, не ми харесва, че някои претенциозни колеги непрекъснато обвиняват за всички беди в българското кино ръководството на Националния филмов център. Няма как тези хора да са ни виновни за това, че ние, за съжаление, не можем да отговорим на изискванията на зрителите. В киното, за разлика от театъра, всеки ден се състезаваме със световните хитове. На този етап от живота си разбирам, че времето е единственият арбитър за това дали филмът вълнува или не. А дали съм докоснал хората с някои от творбите си, разбирам доста по-късно. Виж, държавата трябва да помогне за друго. Защо ликвидирахме студийните кина? Работи ли идеята читалищата да бъдат превърнати в малки кино зали? Горещо приветствам усилията и ентусиазма на хора като Божидар Илиев, който инвестира в подобен проект. Моят приятел, актьорът художник Добри Манев, който си купи къща в балканско село, ми разказа как с няколко английски заселници пенсионери са възстановили занемареното местно читалище. Само хора с възрожденски дух могат да спасят културата ни.
– Какви са спомените от детските ви участия в радиотеатъра в компанията на големите Апостол Карамитев, Мила Павлова, Славка Славова?
– Карамитев обичаше да се заиграваме в студиото. Хвърляше ме нагоре във въздуха, правехме се на акробати. Веднъж ме изпусна, а след това ме заведе на сладкарница, където изядох три пасти. Понякога гостувах на Мила Павлова. Там идваше и композиторът Петър Ступел – свиреше и двамата пееха. Няма да забравя деня, в който, тъкмо бяхме седнали пред микрофоните, и Славка Славова буквално скочи от стола. И понеже тя беше много изискана дама, веднага разбрахме, че става някаква нередност. „Нещо гадно мирише“, извика Славка. Изтръпнах, осъзнавайки, че миризмата идва от гуменките ми, с които бях играл футбол, преди да вляза в радиото. Мила ме погледна и разбра всичко. Кимна ми, давайки знак да я последвам. Заведе ме в тоалетната и изпра гуменките ми. Беше лято, така че нямаше проблем.
– Правехте ли лапсуси в тези актьорски изяви?
– И още как. Най-големият гаф стана, когато записвахме на живо „Гаврош“ по „Клетниците“ на Виктор Юго. Режисьор беше Гриша Островски, моят ментор. Аз, в ролята на Гаврош, трябваше да пея на барикадата. При произнасянето на думата птички неволно спестих буквата т. Всички актьори умряха от смях. Гриша Островски обаче изпадна в бяс. Красавецът Ганчо Ганев, който в паузите се целуваше в парка с една от артистките, ме потупа по рамото: „От това момче ще стане мъж“.
– Вашият състудент от прочутата Кино академия на Лодз Кщищоф Зануси неотдавна снимаше в София. Успяхте ли да се видите?
– Наскоро му бяхме на гости с моята Таня. Съпругата на Зануси, старата ни приятелка Елжбиета, ни посрещна с усмивка: „Иване, май ще се мре.“ Но, макар и тръгнали натам, със Зануси не спираме. Той прави нов филм, въпреки че като председател на журито на фестивала в Гданск крачеше с два бастуна по червения килим. Аз съм пред премиера. Е, бастун нямам, но се движа благодарение на моя приятел, професор Атанас Кундурджиев, шеф на Клиниката по нефрология в „Свети Йоан Рилски“, който ми даде възможност да живея още и да работя.
– Срещате ли се с други стари приятели?
– С някои на живо, други в мислите си. Виждам в спомените си как с Анджей Вайда, който ни преподаваше в Киноакадемията, гостувахме на моя любим професор Межиевски. Общуването с двамата беше изключително. Не мога да забравя как Николай Бурляев, който играеше в „Андрей Рубльов“ на Тарковски, ме въведе в ослепителна зала в Кремъл и ме представи на целия руски кино елит: Никита Михалков, брат му Андрей Михалков-Кончаловски, фамилията на Сергей Бондарчук. А на премиера в Сидни се запознах с неизвестен енергичен млад мъж, който по-късно стана световна звезда Мел Гибсън. С приятелите, които вече ги няма, ще се съберем в автобус до рая, тъй като таксито за там е доста тясно. Виждам как с Иржи Менцел се връщахме от Берлин след учредяването на Европейската академия. Седяхме в купето на влака и говорехме, говорехме… Спомням си костеливата ръка на Елия Казан, който беше дошъл в Лондон на премиерата на „Звезди в косите, сълзи в очите“. Още пазя писмата му до мен. Искаше да му съдействам за снимки в България. Докато чиновниците у нас мислеха и се чудеха дали това е възможно, Елия ми написа, че министър-председателят на Турция го е поканил да снима там. В автобуса за рая е и украинският режисьор Николай Машченко. Благодарение на него направих „Звезди в косите, сълзи в очите“. Проектът беше спрян, защото Петър Слабаков снимаше при Машченко в „Пътят към София“. Помолих колегата да решим дилемата и той ми написа, че ще съобрази графика на Слабаков със „Звезди в косите, сълзи в очите“. Невероятен жест, който не всеки би направил. Пред очите ми е кино разпространителят, който живееше до къщата на Балзак точно срещу Айфеловата кула – обгрижваше моите филми, движеше обмен между Франция и Ел Ей. Мащаби, за който ние, в затворена България, в онези години не можехме и да помислим. Пак в Париж възрастен човек ми помогна да внеса в киносалона кутии с лентите на мои филми. Щях да падна, когато той се оказа великият Марсел Карне, оставащ в историята с „Кеят на мъглите“ и „Децата на рая“. Накъде пътува въпросният автобус, само времето ще покаже. За някои той се движи по пътя към забравата. Други ще продължават да светят, докато има хора на земята.
– Любимият ви цитат на Албер Камю е „Писателят не може да служи на тези, които правят историята. Той служи на другите, които я изтърпяват“. До кога, според вас, трябва да търпим това, което ни поднасят политиците?
– Един от моите професори в Лодз ни разказа как на заседание на тяхното тогавашно Политбюро заявил: „Господа, ако навремето бяхте учили в университети, сега нямаше да се учите грешките си“. Разбира се, светкавично го уволняват. Дано тези времена не се върнат отново. Само това мога да пожелая на следващите поколения.
Отказва работа в Холивуд, никога и не помисля да емигрира
Щях да се превърна в черна овца, категоричен е доайенът на седмото изкуство у нас
Съдбата поставя на особено изпитание Иван Ничев още като студент в Киноакадемията на Лодз – няколко пъти може да напусне соц лагера, но не го прави. Получава предложение дори за работа в Холивуд. Отказва, защото не иска да се превръща в черната овца в семейството, която ще провали кариерата на баща му – професор биохимик. Във времето не съжалява за решението си, въпреки че има много поводи за това.
Още с дебютния си филм, „Спомен“, хвърля камък в блатото на социализма. На косъм е да бъде низвергнат, но Анжел Вагенщайн се намесва в негова защита. Цензорите стопират „Балът на самотните“ – за трагична любов, която вижда екран чак след 10 ноември, при това в Кан, и „Мелодия, изсвирена през зъби“ за неволите на Камелия Тодорова. „След края на света“ е българското предложение за широкия списък на Оскарите, но чиновниците в София „забравят“ да го изпратят. Това се случва и на „Бумеранг“, избран за конкурса на Берлинале, но копието не стига до Берлин.
Иван Ничев преминава през още куп различни перипетии – от орязване на филми до орязване на бюджети. Но никога не се отказва. Дори и сега, когато е на 86 години.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg