Най-новата роля на Велислав Павлов в Народния театър е Язон в „Медея“ – вожд на аргонавтите и баща на децата й, които тя ще убие. Спектакълът на световния режисьор Деклан Донелан е във фокуса на сериозния интерес и заради митичната история на Еврипид, и заради факта, че зрителите са на голямата сцена, сякаш са заедно с античните герои на агората.
Актьорът е отличен в още едно представление, което категорично е твърде различно от традиционните представи – „Хипотетично“ на Галина Борисова, което „не е за да потвърди, а за да се случи“. Видимо без сюжет, но с много съдържание и смисъл. „След финала повечето хора са изненадани и окрилени, казват, че е смешно, умно, смело, на ръба“, казва Велислав Павлов пред „Филтър“. Той чудесно приема и тълкува експерименталното и в двете постановки на Еmergency Theater в Топлоцентрала – „Сцени на разсъмване“ и „Празна е стаята на удоволствието“.
Моторът и сърцето на частната трупа е съпругата му Юлиана Сайска – възпитаник на професорите Надежда Сейкова и Елена Баева във ВИТИЗ, една от най-интересните дами в гилдията, която в близкото минало играе в хитове на Теди Москов и Галин Стоев, съавтор и съмишленик е на супер екстравагантните драматургии на Иво Димчев, а през последните години се изявява успешно като психодрама терапевт.
– С какво ви впечатли Деклан Донелан, господин Павлов?
– Той е от режисьорите, които се занимават най-вече и единствено с актьорите – освен с текста, разбира се. Така правят най-добрите и в театъра, и в киното. Донелан започва без определени намерения, като целият предстоящ спектакъл зависи от това дали хората ще се сработят. Още на кастинга – беше с Шекспирови текстове, всеки можеше да избира, постави задачи, които подсказаха как ще работи и на репетициите. За него най-важното е да се освободиш от всичко, което евентуално си намислил предварително. Трябва да е живо, тук и сега. На втората среща – отново бяха със сценографа Ник Ормерод, с когото са тандем от десетилетия, Донелан ми предложи да играя Язон. Тогава дори не коментирахме пиесата или Еврипид. Говорихме си за изминалото време, на кого какво му се е случило. За живота, не за предстоящата постановка. Донелан и Ормерод са много топли и внимателни хора, общуват с уважение и интерес към всеки. Не се впускат в излишни приказки, не дават оценки, съобразяват се с различния контекст. Както трябва да бъде.
– Мислите ли, че българските режисьори умеят да се държат по подобен изискан и адекватен начин?
– Някои от тях. Само някои.
– Коментирахте ли актуалната политика с Донелан?
– Да, разбира се. Той безкрайно съжалява за случващото се в Русия. Сподели, че е работил дълго там и има много приятели, които му липсват. А политическият хаос у нас определи като част от световния процес, от международната политическа каша, в която взаимните влияния са безусловни – ние не сме изолиран случай, нито пък трудностите ни са нещо изключително. Но и Донелан, и Ормерод не са някакви академични сухари, те са истински хора, граждани на света.
– Какво запомнихте като постулат на Донелан по време на репетициите?
– Актьорът да вярва на персонажа толкова, колкото му е възможно. И да е спокоен. Защото ако е смутен и не знае какво прави, много личи в ролята. Да няма схеми и нагласи в главата си – всичко да се ражда на сцената в играта между партньорите в конкретното пространство. Както е в „Медея“. Още на втората среща Донелан ни каза, че единственото решение, в което с Ник Ормерод са изначално категорични, е сюжетното разгръщане на променадата – така наричат ситуирането сред публиката. На „Медея“ това много й отива, всичко се разгръща на агората, няма нищо по-естествено да сме сред зрителите.
– Забавно ли е да играете сред публиката?
– Освобождаващо е. Започнеш ли, нямаш избор, освен да се отпуснеш и да правиш необходимото, търсейки това, за което сте се разбрали с режисьора. Предизвикателно е, много е приятно, всеки път е различно – от къде минаваш, на кого говориш. Много е важно да намираш очите на зрителите. Оттам идва енергията – гледаме ги, докосваме ги, прегръщаме ги, преместваме ги, който колкото може да си позволи. С всяко следващо представление ставаме все по-непринудени. Няма четвърта стена. Затова спектакълът е политически, а не защото се занимава с политика. Директното общуване е социално. Защото основното послание е, че хората винаги се изненадват от нещо, което винаги са очаквали. Друга тема в „Медея“ отправя дебата към травмите, които решенията на родителите нанасят на децата.
– Има ли по-срамежливи зрители, които се притесняват, че се намират на голямата сцена в първия ни театър рамо до рамо с актьорите?
– Да, това е нормално. Някои не знаят за какво са там, реагират малко като на сериал по телевизията. Но не е лошо – по-добре да са вътре в събитието, отколкото да вярват на това, което им внушават. Както стана с „Оръжията и човекът“ на Джон Малкович.
– Срещал ли сте се с него в някоя от многото международни продукции, в които сте партнирал на дузина от най-големите световни звезди?
– Не, но се надявам, че предстои. Когато като тийнейджър имах идоли в киното, той беше сред тях. Напоследък нямам много време за кино извън България. За последно пътувах до Лондон за филм с Джейми Фокс и Робърт де Ниро – военна екшън драма. Стига се до секта и нещата залязват. Аз съм един от войниците, които използват за лошото. Нямах общи кадри с централните персонажи. Работното заглавие е „Тенекиеният войник“.
– Как реагират чужденците, когато разберат, че играете в театър?
– Започват да ме гледат по различен начин. А обясня ли, че играя в националния театър, респектът им скача още повече. Когато канят български актьор за по-голяма роля, винаги се информират за него. Но и винаги е имало и ще има режисьори, които въобще не се интересуват от личността ти.
– Как ви се отрази едномесечния гастрол в Родопите, докато снимахте в „Сватба“, филмът на Магдалена Ралчева и Юрий Дачев по Николай Хайтов?
– Беше супер. За първи път целият екип сме някъде заедно през цялото време, докато снимаме. Автоматично отпадат всякакви други грижи, които обикновено пречат на работата. Живееш с хората от филма и мислиш за това, което трябва да направиш пред камерите. А историята е много характерна за Хайтов, почитател съм му още от „Диви разкази“, които четох за първи път като дете. Действието се развива преди повече от сто години, но във филма няма нищо архаично, археологично, умишлено етно. Драмата преминава през нашите животи на модерни хора. „Сватба“ е толкова вечен сюжет, че може да бъде и на Казандзакис, и на Маркес.
– Къде, според вас, е ключът за качественото кино?
– Най-важното след сценария са точните актьори. И още – когато започнат снимките, да не се търси това, което го няма. Да се върви по сюжета, да се изпробват ситуациите, да се мислят максимално без предразсъдъци и клишета. Всички да са заедно – актьорите, режисьорът, операторът. А не да има само един, който налага собствените си разбирания и щампи. Дали е режисьорът или главният герой, няма значение. Но всичко това в киното много често е въпрос на късмет. Магията става или не става, няма как да я обясниш.
– Имало ли е диктатори в кино кариерата ви?
– О, да, разбира се. Но човек трябва да знае в какво участва, за да прецени струва ли си да се бори с някого за нещо. Винаги съм разбирал дали има смисъл в настояването да бъда чут. А когато съм бил убеден, че персонажът не е за мен, просто съм го отказвал.
– А заради кого станахте актьор?
– Заради поколението на Тодор Колев, Ицхак Финци, Йосиф Сърчаджиев, заради всички от българските филми на 70-те и 80-те. Много гледах и западно кино.
– Завършил сте Нов български университет, кой ви научи на театър там?
– Имах много учители, сред които доста чужденци. Големият Васил Димитров ми преподаваше два семестъра – много разбираше от театър, изключително силен актьор, съвременен, с огромно любопитство. Много ми е помагал.
– Той наистина беше актьор, изпреварил времето си. Но и вас определено ви влече различното, явно е и от двата спектакъла на Еmergency Theater в Топлоцентрала.
– Текстовете и драматургията излязоха от самите нас, вдъхновени от философи терапевти. „Сцени на разсъмване“ е по фрагменти от лични перипетии, от писма и поезия на Цвета Софрониева. Превеждаме публиката в пространството между самотата, която затваря сърцата, и самотата, която дава тласък за нова среща. Оратория за човешката безпомощност, за страха от загубата, за копнежите и илюзиите, за силата и утехата на пробуждането. Опит за близост и разбиране – на себе си и на другия. Някои от монолозите и диалозите в „Празна е стаята на удоволствието“ също бяха родени лесно, други много трудно. Две години като в лаборатория изследвахме отношението към Ужасяващото. На сцената е най-тъмната страна на душевния живот. Детството, връзката с родителите, липсата, когато те си отидат, самотата. Но има и много хумор, свирим на китари, цигулка и пиано.
– Името на трупата ви, „Бърза помощ“, веднага провокира въпроса кого спасявате?
– И себе си, и зрителите. Заедно да преживеем, да си кажем някои неща. Опит да сюблимираме сериозността. Гледат ни по 35 човека, за да е интимно и пречистващо. Публиката от доста време насам е залята от прекалено лековати представления. Липсва ни чуваемост. Нужни са актьори, които коментират собствения си живот – всеки е самотен, всеки има проблем да каже, да се изкаже, да се покаже, да се открие. Нямаме претенции, но ни вълнуват глобалните теми. Юлиана е режисьорът, но всички сме замесени. Няма много подобни спектакли. Гостувахме в театър „Гильотин“ в Стокхолм. Беше интересно, там са свикнали да гледат експериментални зрелища, бяха много впечатлени. А и на английски текстовете звучат различно, с друга поетика, с друга мелодия. Снимал съм много пъти на английски, но на сцена е различно освобождаващо.
– А защо не шумите около успехите ви? Не се държите като звезда, егото ви не е над всичко.
– Старая се да гледам хоризонтално. Както казва и Деклан Донелан, да не подценявам, но и да няма страхопочитание.
– Как се опазвате от суетата?
– Има я, но я поддържам балансирана. Не можеш самодоволно да седнеш върху последната роля, която си направил и да си въобразяваш, че е най-голямата, а ти си най-добрият.
– Не се държите като звезда, не се появявате по реалити формати.
– Не ме интересува, знам колко е опасно. А продуцентите на въпросните предавания инстинктивно усещат, че не съм техният човек. Каквото търсиш, това намираш. Всеки е продукт на характера си, на домашното възпитание. Аз съм това, което мисля, слушам и гледам, което съм научил. Голям късмет е да попаднеш на хора, които ти дават.
– Години наред упражнявахте професията извън щата, а отскоро сте на заплата в Народния театър. Каква е разликата?
– Имаше периоди, в които свободните проекти бяха много, но и времената бяха други. Дилемата е заплата и сигурност срещу свободата да избираш. Но пак казвам, че съм късметлия и влизам само в пиеси, които харесвам.
Мариус Куркински
е кръстникът му
в Народния театър
Говорим с Велислав Павлов в гримьорната му в Народния театър. На едно от огледалата има закачени снимки на Леон Даниел, Джон Ленън, Дали и Гала, Набоков. „Това беше мястото на Йосиф Шамли. Играхме заедно в „Карамазови“, казва актьорът за колегата си, който несправедливо рано напусна живота.
Всъщност кръстникът на Велислав Павлов в Народния театър е Мариус Куркински. „Когато бях в трети курс, Деси Шпатова ме извика за Рогожин в „Идиот“ – в Студентския дом, който тогава беше приютил Младежкия театър. Бях до Снежина Петрова, Лилия Маравиля, Койна Русева, Светлана Янчева, Владислав Петров, който щеше да стане един от братята Мангасариян, Ники Мутафчиев. Оказа се, че Мариус е гледал още на премиерата – и ме покани за „Кралят елен“. Беше 2001 година“.
Когато за първи път излиза на сцената в Народния театър, Велислав съвсем логично се стряска. И решава, че има единствен полезен ход – да бъде честен. След време Григор Антонов започва репетиции на „Свобода в Бремен. Геше Готфрид“ по Райнер Вернер Фасбиндер. Йосиф Шамли се отказва в последния момент и режисьорът вика на пожар Велислав Павлов. В този момент Александър Морфов се чуди кой да бъде новият Сганарел, след като Захари Бахаров напуска „Дон Жуан“. И след първото представление на „Свобода в Бремен. Геше Готфрид“, разбира, че е открил един от новите си актьори. После разпределя Велислав Павлов и в скандалния си апокалиптичен спектакъл „На ръба“. Междувременно Мариус Куркински прави в Театър 199 „Рибарят и неговата душа“ с екипа от „Кралят елен“ – Владимир Карамазов и Велислав Павлов, Радена Вълканова и Ана Пападопулу. Пиесата на Оскар Уайлд остава почти 20 сезона в афиша на прочутото арт мазе.
„С Мариус винаги е интересно, и като с режисьор, и като с приятел. Толкова много разговори, толкова много смях. Хем изключително дълбоко, хем с пиперлив хумор. Във всяка наша обща работа има истински търсения, истински съпреживявания. Мариус притежава забележително силна интуиция. Той винаги избира само артисти, с които му е вълнуващо да работи, а това е вдъхновяващо“, разказва Велислав Павлов.
В момента актьорът няма снимачни дни в кинографика си. След десетките роли на големия екран и в телевизията, сред които са Ангел в „Отплата“, Фатих в „Дървото на живота“, Емил във „Вездесъщият“, д-р Марио Ковачев в „Откраднат живот“, Крум Бонев в „Порталът“, Адил в „Сватба“, оценява предложенията след хладнокръвен анализ. Има различен поглед, различна летва. Няма как да е след международните продукции, където партнира на Вал Килмър, Морган Фрийман, Антонио Бандерас, Джон Кюсак, Мариса Томей, Жан-Клод Ван Дам, Долф Лундгрен. „Започнах с малки роли и лека-полека научих много неща“, разказва той. Казва, че в киното е най-трудно да не играеш повече, отколкото трябва. Това уж просто правило е закътано някъде в подсъзнанието му още от годините, когато като дете гледа много френски филми и най-вече полицейските поредици с Жан-Пол Белмондо и Ален Делон. Те са толкова обаятелни, че се превръщат в героите на юношеството му.
Открива театъра по-късно, вече на 16 години. Вярно е, че в детската градина чете приказки на другите деца, но се завръща на „сцената“ след десет години. В читалището на родната му Берковица тъкмо започват да репетират и търсят две момчета за главните роли в „Как писар Тричко не се ожени за царкиня Кита, с китка накитена“ на Никола Русев. Дебютира като истински гъзар – с кожено рокерско яке. После три пъти кандидатства във ВИТИЗ и три пъти го късат – Енчо Халачев и Снежина Танковска, Крикор Азарян и Тодор Колев, Стефан Данаилов. Анализира какво не му достига, но нито за миг не обвинява някого, търси причините само в себе си. И с подкрепата на семейството записва в НБУ. Според Велислав Павлов и в театъра, и в киното актьорът трябва да е на ръба, за да е автентичен, да му е трудно, за да не прави глупости, докато се чуди какво да измисли.
Албена АТАНАСОВА
