Широкопола черна шапка. Под нея светят големи светлосини очи зад тънки кръгли рамки а ла Джон Ленън. На шеговития въпрос в телевизионното предаване „Последният печели“ „Мъж или жена е Рене Карабаш?“ правилният отговор е: сензация в съвременната литература. Нейни текстове излизат в антологии по целия свят. Ирена Иванова от ловешкото село Александрово – така по рождение се казва авторката на „Остайница“, е от новите изключително нашумели модерни личности в европейската култура. Романът й вече е преведен на 20 езика. Издават го в Япония, Южна Корея, Китай, Индия, Шри Ланка. Неслучайно тя вярва, че колективната душа носи колективна памет и има колективни травми, които литературата може да лекува, за да променя хора и нации.
Рене Карабаш донякъде е смутена от огромния и нестихващ интерес към нея – и преди номинацията за престижната международна награда „Букър“, и след влизането й в краткия списък, което е изключително признание за дебютно произведение. Казва, че дори хора, които нямат време да четат, са се върнали в лоното на най-съвършената духовна наслада заради „Остайница“.
„В момента се случва революция. Имам честта да съм сред тези, които отварят вратите. Но нямам право на нищо по-малко от предишното“, коментира Рене Карабаш, която е най-безпощадният си критик. Деликатен човек, вдигащ летвата високо – и в хубавото, и в лошото. Споделя, че мастилото е кръвта на писателя. И че всеки жанр е като различна ръкавица, а тя прецизно пази енергията си за отделните чифтове. Защото Рене Карабаш не само пише – тя режисира и играе на сцената и екрана. Всеки текст, роля, спектакъл и филм за нея е опит за бягство от знанието за смъртта. Но бягствата винаги трябва да са в името на истината. Тъкмо заради истината изкуствата я карат да е жива. В тях оцелява, благодарение на силния си характер и напук на все още съществуващата неравнопоставеност между мъжете и жените творци в България.
Понякога окачествяват писането й като „мъжко, двуполово, андрогинно“, но тя не се влияе от пропаганда и предразсъдъци. Нито от така наречените социални мрежи, в които най-неприятното е, че няма място за съчувствие.
Според Рене Карабаш новата валута не е еврото, а вниманието. Всеки се бори за интереса на другия и на обществото. Но тя вярва, че спасението е в книгите – само те могат да намалят тревожността от агресивната информация и да тушират истерията на бързото живеене. „Каквото си поръчаш, това ще дойде“, обича да повтаря често. И търси върховния промисъл. „Навсякъде говоря за Бога. Това е мисия. Бог е любов. В любовта няма скърби и нещастия. Появят ли се, значи пътят е кривнал и е време за пречистване.“
За интимното си битие Рене Карабаш обаче не говори. Само споменава, че по природа е интроверт и предпочита тишината на дома пред светлините на прожекторите. Че е много крайна във връзките си – всичко или нищо. „Животът също е любов. Без нея не е възможен.“
Прелюбопитно е какъв ще бъде следващият й роман. Знае се, че от четири години работи върху него. Една от сюжетните линии е свързана с вековна забрана – никакви жени на полуостров Атон. Главната й героиня обаче ще я пристъпи. Рене Карабаш допуска, че като нищо ще бъде анатемосана от Църквата. Може би се шегува. Но сериозно признава, че е религиозна, а религията е нещо много лично, без спекулации и зависимост.
Псевдонимът й, който четем върху изданията на „Жанет 45“, е комбинация между името, с което се обръщат към нея във Франция, където учи, и това на неин прадядо по майчина линия, с когото и досега я свързва особена езотерична нишка.
Като дете играе в катафалка, защото баща й е гробар
Още тогава не може да разбере защо някой спи в ковчега, а другите плачат около него
Родената в Ловеч през размирната 1989 година Ирена расте в прекрасно семейство, но битието в Александрово е сурово. Баща й е гробарят в селото. Тя си играе в неговата катафалка. Всички мъртви „минават“ пред къщата им, тъй като е на кръстопътя. Ирена чува духовата музика и не може да разбере защо някой спи в ковчега, а другите около него плачат. Но понеже патриархатът не търпи момичешки глезотии, тя и сестра й нагърбват крехките си физики и психики с момчешки дейности – дори дерат агнета. Пробват се да го приемат като подробност от пейзажа, но травмата е сериозна.
Още тогава Ирена някак започва да поприкрива чувствителността си, подозирайки, че мъжкият свят изисква мъжествени реакции. Затова, въпреки че е слаба блондинка, се въоръжава с дървена пушка, яхва балканчето и псува като хамалин. Истински тартор, дори юнаците от махалата се съобразяват с нея, а и я уважават заради смелостта й да получава рани наравно с тях. Лятото плува като риба, зимата се пързаля с найлон като фурия. Готова е да влезе във всяка битка – рефлекс, който по-късно ще й осигури сериозно преимущество.
Но иска да стане актриса. На селските сбирки се увлича в скечове. Първата й роля е в пиесата „Развод по български“ – спектакъл на езиковата гимназия, който влиза в афиша на театъра в Ловеч. Ирена тръгва на уроци, за да се готви за кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ, но няколко дни преди началото им осъзнава, че изпитва непреодолим страх. И се отказва. Дълбоко в себе си знае, че писането ще я изведе на пътя към широкия свят. Следва лингвистика с английски и френски във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, след което литература в католическата алма-матер във френкия град Анжер. По-късно получава магистърска степен по режисура от НБУ, където нейни ментори са Възкресия Вихърова и Снежина Петрова.
Когато една жена даде клетва да стане мъж
Отказва да използва обичайната пунктуация в романа си, изразите се свързват само със запетайки
Рене Карабаш дълго чака някакъв знак, за да разкаже епизоди от живота си и да сподели представите си за цивилизацията. Важно й е да създаде свят, в който не тялото е водещо, нито пък неговите физически прищевки. Мъж или жена, няма значение, пита се какво се случва в душата и сърцето, зад какви стени са зазидани те и пред какви границите са поставени. Носи кълновете на сюжета, но й трябва силна провокация.
Тя се появява на изложба – с изразителни фотоси, правени от живеещата в Германия фотографка Пепа Христова. Снимки в експозицията са посветени на така наречените заклети девици от Албания – андрогинни същества, отказали се от благата и блаженствата на Божия избор за тях.
Две години Рене Карабаш проучва балканския феномен, който въобще не е художествена измислица, а действителност в някои региони от Албания и Балканите. Именно това е особено ценно – романът не само разказва история, а и разкрива общност, за каквото широката публика не подозира. Рене Карабаш чете Исмаил Кадаре, който рисува необикновената вселена на тези жени, сменили социалния си пол, но не и същността си. Има ги в Босна, Македония, Косово, в изолирани планински местности. Наричат ги „проклетиите на планините“, защото са много брутални. А са брутални, тъй като са израснали в общности, в които мъжът е полубожество – носи часовник и пистолет, пие в кръчмата, а съпругата му е залостена вкъщи, за да готви и чисти. Струва колкото 20 вола.
Рене Карабаш слуша интервюта и гледа документални филми за това как тези жени дават клетви и стават мъже, за да отмъстят за убит в семейството. Всичко в живота им се определя от Кануна – сборник с архаични и особено сурови закони от времето на Лека Дукагини през XV век. Рене изчита възможните тематични заглавия от художествената и антропологичната литература. Албания е страна, която почти не познаваме, въпреки че се намира само на 527 километра от България.
Пише две поредни лета в Созопол, после довършва в София. Не крие, че това става в почти медитативно състояние, в което чува гласовете на героите си. Понякога те я изкушават с посока, различна от предварително замислената. Когато праща готовия материал на Божана Апостолова, шефката на издателство „Жанет 45“ възкликва: „Ама как така само 170 страници?“. След два дни й звъни: „Точно толкова трябва да бъде!“. Но продължава: „Нима ще го пуснем без главни букви, без точки?“. Авторката обаче е непреклонна – ако вкара обичайната пунктуация, конструкцията на романа й ще се разпадне. Всички изрази са свързани единствено чрез запетайки – и чрез смисъла, естествено. Стилът – постмодерен. Поток на съзнанието, който се превръща в подводна река от началото до края. Тя „подмята читателя като вълна назад в миналото и напред в настоящето. Всичко, което той трябва да направи, за да не се удави в тази река, е да се отпусне и да се остави да бъде носен до самия край, ако подобна история изобщо може да има край“.
Енергията на Рене Карабаш идва от гнева – в „Остайница“ има много от детството й. Някои от догмите в българската провинция приличат на тези в албанската. Затова историята звучи твърде изстрадано и въздействието й е още по-емоционално. Лична терапия, чрез която Рене Карабаш се отърсва от досадните си демони, вярвайки, че когато изкараш негативната енергия от себе си, тя изчезва. Няма съмнение, че магическият реализъм на Рене Карабаш е пленяващ. Тя обаче не се опасява, че ще я заподозрат в прекалено преклонение към Маркес, Льоса, Борхес, Исабел Алиенде – глобалното колективно съзнание преплита идеите на творците.
И Бог върна това, което беше изтласкано
Убедена е, че всеки е едновременно насилник и жертва, но всяка крайност може да бъде овладяна, ако се стремим към доброто
„Остайница“ отвежда читателите в затънтено и изолирано селце в албанските Алпи, където догмите са по-силни от личния избор. Времето там е спряло, подчинено на строгия архаичен кодекс от XV век, който определя живота до най-малкия детайл. Главната героиня Бекиа с болка осъзнава, че не може да има онова, което най-силно желае. И избира обета за девственост. Вместо да се съгласи на уреден брак, отрязва косата си и заживява като мъж и глава на семейството. Решението й поставя начало на верига от разтърсващи събития. Чрез травмите героите стигат до съдбовни, макар и неудобни истини.
Бекиа вече се казва Матия и притежава свободата на мъжете. Но дали може да се помири с болезнените спомени?
Рене Карабаш поставя въпроса какво е да си жена в реалност, изпълнена с насилие, вражди и мъжка доминантност в резултат на древни традиции, базирани на мизогинизма. „Любовта по нашите земи е равна на смърт, избереш ли любовта, избираш смъртта или тя те избира, но ти винаги разбираш последен за това, преди наровете да се пропукат“, пише Рене Карабаш в романа.
За остайницата, дала клетва пред старейшините, чувството за чест е много по-силно от липсата на любов и самотата. „Тези жени говорят много за самотата, за обезлюдяването на селата. Изобщо не споменават любовта или казват за нея, че е равна на смърт. Просто я заклеймяват. Достойнството е да бъдат това, което са. Но Бекиа започва да разбира, че това, което се случва при нея, не е нормално. Горчивата реалност я пречупва и осъзнава колко много време е изгубила да робува на някой и на нещо, което няма никаква връзка с Бога“, казва Рене Карабаш. Втората част на романа започва с изречение от Библията: „И Бог върна това, което беше изтласкано“.
В „Остайница“ Рене Карабаш изследва напрежението между индивида и общността, сблъсъка с жестоките обичаи, кръвните конфликти, правото на избор и цената на бунта. Ритъмът е поетичен, персонажите – наситени и земни, ограничени от външната принуда и вътрешната съпротива. Остайница идва от глагола „оставам“ и носи специфично културологично значение – жена, която остава в дома, но поема отговорностите на мъж. Остайница или още мушкара, виргинеша, мушкобаня, харамбаса, завейтована девойка, садик.
Рене Карабаш много иска да отиде в територията на заклетите девици, но я предупреждават, че никак не е безопасно, въпреки че самата тя не се плаши от рискови срещи, а усещането за опасности и смърт са й някак близки. Затова и пресъздава толкова успешно какво се случва в албанската общност. Но главната й цел е да покаже, че няма само положителни или само отрицателни образи. Няма злодеи, няма светци. Всички са хора и носят и злото, и доброто – в зависимост от ситуациите, в които попадат неволно или нарочно. Според Рене Карабаш всеки е едновременно насилник и жертва, но всяка крайност може да бъде овладяна, ако се стремим към доброто. Затова на финала изгрява голямата светлина, към която всички пътуваме – Бог.
„Остайница“ привлича вниманието на международната критика с мрачния си, почти митологичен език и с дебата за идентичността, пола и свободата. „Незабравима модерна приказка, изящно написана и брилянтно изградена“, пише журито, което оценява кандидатите за „Букър“. Книгата на Рене Карабаш, в превод на Изидора Анжел, влиза в състезанието със заглавието „Тя, която остава“. Писателката е на кратка ваканция в планината, когато разбира за номинацията. Изненадата е огромна, въпреки че още след излизането на „Остайница“ във Великобритания се чуват прогнози, свързани с „Букър“. Само седмица по-рано световноизвестната поп звезда Дуа Липа, чиито родители са албанци, препоръча „Остайница“ в книжния си клуб Service 95. Когато „Остайница“ стига до краткия списък на „Букър“, бабата на Рене е първият човек, на когото Карабаш звъни на Вайбър. 80-годишната госпожа, която се справя повече от прилично с „умния“ си телефон, иска Рене да й продиктува точните факти, за да се похвали в цялото Александрово.
През 2026 година ще излезе и филмовата адаптация с режисьор Костадин Бонев в копродукция с Албания, Италия, Румъния и Германия. Дениза Павлова и Снежина Петрова са в две от ролите. Премиерата ще бъде на някой от най-големите световни кинофестивали. Романът привлича продуценти и в театъра – по „Остайница“ се готвят постановки в Италия и Гърция. Рене Карабаш адаптира романа за бъдещ спектакъл под режисурата на Стайко Мурджев. Двамата откриват хармония между идеите си, докато тя му асистира в постановката на „Портретът на Дориан Грей“ в Благоевград и се включва за кратко в актьорския състав.
Става медицинска сестра заради дебюта си в киното
За корумпираната Гана в „Безбог“ получава престижни международни награди
Когато Ралица Петрова я избира за главната роля във филма „Безбог“, Ирена Иванова не допуска, че скача в дълбокото. Режисьорката я праща да асистира на болногледачи в частни домове и в хоспис за дементни хора. Посещава уроци по църковно пеене. Изкарва курс за медицинска сестра, защото това е професията на героинята й Гана, която продава на черния пазар лични карти на пациенти с алцхаймер. Краде самоличности, тъй като има нужда от бързи пари за морфина, от който става все по-зависима.
Гана трудно успява да поддържа емоционално равновесие пред постоянния страх от наказание. Ирена Иванова споделя, че собственият й живот сякаш остава на стоп кадър заради Гана, която трайно се настанява в нея, предизвиквайки самоанализи и себеоценки. Така потъва в образа, че на моменти поема страстите на лашкащата се между греховете си социална работничка. И понеже вярва, че чуждата болка се изживява, когато я направиш своя, изучава деменцията като заболяване.
„Във всеки спи или будува по една Гана. Тя е емоционално осакатеният човек от обстоятелствата и средата, в която живее. Нейната драма е универсална за изгубилите човешкото и връзката си с Бог, без значение защо се е стигнало дотам. Връзката с Бога е любовна връзка, която се нуждае от всекидневно обгрижване – Гана ми помогна да заздравя моята с Него. Надявам се филмът да помогне на много хора да разбутат дъното си и да дръзнат да променят животите си към добро“, казва Ирена Иванова след премиерата.
Другият важен урок за нея от „Безбог“, е, че „до смирението се стига единствено чрез страдание“. „Гана преминава през този катарзис, провокиран от нуждата за смисъл и бягство от монотонен тъмен кошмар. Катарзисът е задължителен за събуждането на човека в човека“, коментира Ирена Иванова. Играта й е високо оценена на международната сцена. Носи й няколко от най-престижните отличия за главна женска роля в киното – „Сребърен леопард“ в Локарно, „Сърцето на Сараево“, статуетки от фестивалите в Копенхаген и Стокхолм. Лентата е пълнометражен дебют и за нея, и за Ралица Петрова.
А „Безбог“ не просто събужда Гана в Ирена Иванова, а се превръща в нейно вдъхновение. От опита, който поетесата трупа по време на снимките, се ражда радиопиесата „Мляко с ориз – пиеса без актьори“. Тя се слуша на тъмно. Образите зад гласовете оживяват в мрака и съзнанието ги визуализира. Всеки слушател вижда по различен начин пациентите от дома за хора, страдащи от деменция.
„Мляко с ориз – пиеса без актьори“ е сетивен разказ за света на липсващия човек. Затова е пиеса без актьори – живот без хора. Когато ходех в дома за дементни, ми даваха мляко с ориз. Вкусът му запечата атмосферата, която искам да предам на хората, които слушат пиесата. Да го усетят, докато затварят очите си в ембрионална тъмнина, и да отворят слуха си. Предпочитам да оставя Млякото да говори само за себе си чрез хората, които занасят вкуса му вкъщи“, казва Ирена Иванова.
В експерименталния театър влага много от душата и сърцето си, тъй като в него се изразява най-пълноценно като личност и артист. И като истински възпитаник на авангардната Възкресия Вихърова, харесва формите и изследвания в пърформанса. Всеки следващ проект на Ирена Иванова е експеримент, в който търси нови отговори на вечните екзистенциални дилеми. Тя, естествено, уважава постулатите в конвенционалния театър, защото знае, че няма как да прави изкуство без солидната му основа. Доказва го в „Очи сини коси черни“ по романа на Маргьорит Дюрас в театър „Възраждане“ – интимна драма за болката от отминала любов и невъзможността да забравим любимия. Разказът е за двама непознати, които се срещат в морски курорт. Обединява ги споделената мъка по предишни партньори. Те търсят взаимна утеха, докато се опитват да пресъздадат в другия своя погубен идеал – жената със сини и мъжа с черни коси. Представлението смесва физически и психологически театър с поезия, излизайки от познатите рамки.
Ирена Иванова признава, че театърът я кара да се чувства особено смислена. Нито за миг не се отказва от силните емоции в него, дори когато използва постмодерни прийоми, форми и техники. Най-важното за нея е всички те да бъдат подплатени с чувства. Само тогава публиката ще ги разбере. Контрастни и скандални бяха страстите и на героите й в сериала на БНТ „Те, вълните“, чийто сценарист, вече като Рене Карабаш, е тя – история за сантиментални и сексуални авантюри, някои от които водят до морална и физическа смърт.
Първите й стихотворения са за майка й и за Христос
Четенията на нейната поезия приличат на рок концерти
Първото й стихотворение е за майка й, следват за баща й, за бабите, за сестра й, докато стигне до Христос. В трети клас вече има дебела папка с творения „за птичките и тревичките“. Баба й ги печата на пишещата машина в читалището, където работи. Наскоро Рене Карабаш напразно се опитва да намери училищните си лирики. Сигурна е, че баща й, изявен чистофайник, е видял сметката на старите папки.
Вече като „голяма“, пуска стихове и разкази първо в блога си „Камшици“ – името му е разбираемо, защото много от думите й жигосват с чисто физическо усещане. През 2015 година излиза първата й книга с бял стих – „Хълбоци и пеперуди“. Четенията, които правят с Илиян Любомиров, са като рок концерти – феновете скандират, понесени върху прилива на еуфорията. Следващата е „Братовчедката на Зорбас“, която излиза в „извънредното положение“ на пандемията. „Предполага се да е силно момиче. Ще се изправи, ще удари по масата и ще накара всички край нея да затанцуват. Пет години от живота ми намериха място в 88 страници. Ваши са“, пише Рене, която често дава автограф с фразата: „Нека умът е тяга, никога тъга“.
„Братовчедката на Зорбас“ е изпълнена със стопроцентова драматургия – при това в орбитата на магическия реализъм. Без буква битовизъм. Георги Господинов много харесва книгата. „Има нещо естествено и директно, нещо осезаемо в най-добрите стихотворения тук. Като да усетиш семката от домата между зъбите си, сцепената вежда, вкуса на смъртта и детството. Личен репортаж за пътя и порастването – подир трабанта на миналото, бащата – градинар и гробар, пътешествията на майката през магнитите от чужди градове на хладилника, запушените с дъвка ключалки, през които все пак успяваш да зърнеш – смърт няма. Прямо и лично, намерило себе си писане.“
Поредната нестандартна литературна акция на Рене Карабаш е „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“ – епистоларна поезия в проза. Опит на героя да размие границите между любимата и Бога, между любимата и себе си. Омар пише и изпраща писма на бъдещата си съпруга, която още не е срещнал и която не познава. Не знае кога и къде ще се появи в живота му, не знае как изглежда и дали изобщо е родена. Тогава къде точно изпраща тези писма? Получава ли ги някой? Ще получи ли отговор от нея? Рене Карабаш планира моноспектакъл по „Писмата“.
Най-новата й стихосбирка, „Някой ме вика по име“, която за неин късмет излиза седмица преди да гръмне новината за номинацията за „Букър“, е дебютът й в мерената реч. „Някой ме вика по име“ излъчва светлина и надежда. Критици пишат, че стихосбирката е за опита да се слееш с другия, но и да останеш при себе си. Да стоплиш студената половина на леглото, но и да внимаваш да не изгориш от собствения си огън за двама. Завършва със стихотворението „Франкенщайн“ – за същество с две сърца. Когато нещо се случи с едното, второто продължава. Накрая слънцето винаги изгрява, не се колебае Рене Карабаш. Тя проповядва тази философия и в Академията за писатели „Заешка дупка“, която създава преди повече от десет години. Там събира най-изявените автори от различни поколения, за да помагат и подкрепят дебютантите, които се доверяват на майсторите.
Албена АТАНАСОВА
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg